Хората го правеха. Това я смайваше през ранните дни, когато отдели време да изучи езика им и да търгува с тях. Хората не само не променяха формите си, но и винаги бяха в състояние да се съешават, винаги бяха отвличани от плътски пожелания.
Какво ли не би дала да можеше да върви незабележима сред тях, да възприеме едноцветната им кожа за една година, да пътува по техните пътища и да посети големите им градове. Вместо това тя и останалите бяха разпоредили убиването на краля на алетите — отчаян ход, за да попречат на собствените си богове да се завърнат.
Е, това подейства — кралят на алетите не можа да започне осъществяването на плана си. Ала като последица, народът ѝ биваше бавно унищожаван.
Най-накрая достигна скалното образувание, което наричаше дом — малък рухнал купол. Всъщност той ѝ напомняше за куполите в края на Пустите равнини, за огромните постройки, които хората наричаха военни лагери. Народът ѝ беше живял в тях, преди да ги изостави заради сигурността на Пустите равнини, с пропастите им, които хората не можеха да прескачат.
Разбира се, нейният дом беше много, много по-малък. В началото на обитанието им тук Венли бе създала покрив от черупката на някакво голямо животно и бе построила стени, които да разделят пространството на стаи. Тя ги беше измазала с крем — с времето той се втвърди и създаде нещо, което всъщност приличаше на дом, а не на съборетина.
Ешонаи постави шлема си на някаква масичка, но не свали останалото от Бронята. Тя ѝ стоеше превъзходно. Харесваше ѝ усещането за сила. Така разбираше, че на нещо в света все още може да се разчита. Със силата на Бронята можеше да не обръща внимание на болката в крака си през повечето време.
Премина през няколко стаи и кимна на срещнатите. Сътрудниците на Венли бяха учени, при все че никой не познаваше подходящата форма за истинска наука. Засега сръчната форма бе временният им заместител. Ешонаи намери сестра си до прозореца на най-отдалечената стая. До Венли седеше Демид, някогашният ѝ съпруг. Венли носеше сръчната форма вече три години, откакто бяха узнали за нея, въпреки че в мислите на Ешонаи сестра ѝ все още бе работник, с по-масивни ръце и по-здраво тяло.
Това беше минало. Сега Венли бе слаба жена с тясно лице, а украсите ѝ представляваха деликатни извиващи се фигури в червено и бяло. Сръчната форма пускаше дълга коса без черупчестия шлем, който да ѝ пречи. Косата на Венли, наситеночервена, достигаше до кръста, където бе завързана на три места. Тя носеше вързана на кръста рокля; подчертаваше малките изпъкналости на гърдите — малки, тъй като не беше съпружеска форма.
Венли и миналият ѝ съпруг бяха близки, въпреки че бракът им не беше произвел деца. Отидеха ли на бойното поле, щяха да бъдат бойна двойка. Вместо това бяха двойка изследователи или нещо подобно. Нещата, с вършенето на които запълваха дните си, бяха твърде не-слушачески. Там беше и смисълът. Народът на Ешонаи не можеше да си позволи да бъде това, което е бил в миналото. Дните на изолирано съществуване на платата — в пеене на песни един на друг и в сражения само от време на време — бяха свършили.
— Е? — попита Венли в Ритъма на Любопитството.
— Победихме — рече Ешонаи, облегна се на стената и скръсти ръце с прозвънтяване на Бронята. — Скъпоценното ядро е наше. Ще продължим да ядем.
— Това е добре — съгласи се Венли. — А твоят човек?
— Далинар Колин. Той не дойде за тази битка.
— Няма отново да застане срещу теб — продължи Венли. — Последния път за малко да го убиеш.
Тя го каза в Ритъма на Забавата, стана, взе парче хартия и го подаде на Демид. Правеха хартията от изсушена сърцевина на скална пъпка след събирането на реколтата. Той погледна, кимна и започна да пише по своя лист.
Произвеждането на хартията гълташе ценно време и материали, но Венли твърдеше, че резултатът щял да си струва усилията. Дано беше права.
Венли погледна Ешонаи. Имаше проницателни очи — стъклообразни и тъмни, като на всички слушачи. Очите на Венли сякаш винаги съдържаха допълнителна дълбина от тайно познание. При подходящо осветление имаха теменужена отсянка.