Тя погледна точките на страницата — записи на песни. Песни без музика, записани така, както си бяха. Душите им, оголени.
Можеше ли спасението на слушачите наистина да се намира в нещо толкова ужасно? Венли и нейните сътрудници бяха прекарали пет години в записване на песните, в научаване на отсенките от възрастните и в записването им на тези страници. С помощта на сътрудничество, проучване и дълбок размисъл, те бяха открили сръчната форма.
— Това е единственият начин — завърши Венли в Ритъма на Мира. — Ние ще отнесем това на Петимата, Ешонаи. Бих желала да бъдеш на наша страна.
— Аз… аз ще си помисля.
I-2
Им
Им внимателно рендоса треските от страната на малкото дървено трупче. Вдигна го към Светлината на Бурята на тезгяха, хвана очилата за рамката и ги приближи към очите си.
Такова превъзходно изобретение, очилата. Да живееш, означаваше да бъдеш част от космоса, който изживява себе си. Как би могъл да изживява както трябва, ако не можеше да вижда? Създалият първото такова приспособление азиш бе починал отдавна и Им предложи той да бъде смятан за един от Почитаните мъртви.
Той сне парчето, продължи да го дълбае и внимателно издяла предната страна, за да направи извивка. Някои от съеснафите му купуваха калъпите си — дървените форми, около които обущарят съшива обувките си — от дърводелците, но Им бе научен да прави свои собствени. Той смяташе, че вероятно има основателна причина нещо да бъде вършено по един и същ начин толкова дълго време.
Зад него се намираше сенчестата обущарска работилница; върховете на десетки обувки се подаваха като носовете на змиорки от дупките им. Това бяха пробни обувки, с които проверяваше размера, избираше материалите и определяше стила, тъй че да може да създаде съвършената обувка, съответстваща на крака и на характера на човека. Натаманяването можеше да отнеме доста време, стига да се върши както трябва.
Нещо мръдна в полумрака от дясната му страна. Им погледна натам, но не смени положението си. Духчето идваше по-често напоследък — точици светлина, като от поставено на слънцето парче кристал. Не знаеше от кой вид е, понеже досега не беше виждал такова.
То се понесе над повърхността на тезгяха и допълзя към Им. Когато се спря, от него нагоре се заиздига светлина, като малки растения, които израстват или се подават от дупките си. Когато потегли отново, светлината изчезна.
Им се върна към ваенето си.
— Това ще служи при направата на обувки.
Вечерният магазин бе тих, с изключение на стърженето на длетото му по дървото.
— О-обувка…? — запита някакво гласче. Подобно на гласа на млада жена, със звънлива музикалност в него.
— Да, приятелю мой — отвърна Им. — Обувка за малко дете. Тези дни ми трябват все повече и повече.
— Обувка — повтори духчето. — За деца. Малки хора.
Им изчетка стърготините от тезгяха, за да ги смете по-нататък, после остави калъпа близо до духчето. То се дръпна, подобно на отражение от огледало — прозрачно, наистина проблясък светлина.
Им прибра ръката си и зачака. Духчето се придвижи напред — внимателно, като кремлинг, който излиза от дупката си след буря. То спря и от него се издигна светлина във вид на филизчета. Ама че странна гледка.
— Ти си интересно изживяване, приятелю мой — продължи Им, когато светлината се настани на калъпа. — За мен е чест да участвам в него.
— Аз… — започна духчето. — Аз…
Изведнъж очертанията му се разтресоха, а после станаха по-ярки, сякаш се фокусираха.
— Той идва.
Им се изправи, внезапно изпълнен с притеснение. Нещо се придвижи по улицата. Той ли беше? Човекът във военна униформа, който гледаше?
Не, просто дете, което зяпаше през отворената врата. Им се усмихна, отвори чекмеджето със сферите и в стаята влезе повече светлина. Детето се дръпна, досущ като духчето.
Духчето бе изчезнало някъде. Постъпваше така при приближаването на други хора.
— Няма нужда да се боиш — каза Им и отново седна на стола си. — Влез. Нека те погледна.
Мърлявият безпризорен отново надзърна. Беше само по парцаливи гащи и без риза, въпреки че това бе често срещано на Ири — тук дните и нощите обикновено бяха топли.
Краката на бедното дете бяха мръсни и изподрани.
— Виж сега — започна Им. — Това няма да стане. Хайде, младежо, успокой се. Нека сложим нещо на тези крака.
Той издърпа едно от по-малките си столчета.
— Разправят, че не си вземал нищо — изрече момчето и не помръдна.
— Бъркат — отвърна Им. — Но смятам, че ще намериш цената ми поносима.