— Никакви сфери нямам.
— Не ти трябват сфери. Ще ми платиш с историята си. С изживяванията си. Аз ще ги чуя.
— Разправят, че си бил странен — отбеляза момчето и най-после влезе в магазина.
— Прави са — рече Им и потропа по стола.
Хлапето боязливо пристъпи към столчето; вървеше с накуцване, което опитваше да прикрие. Беше ириали, въпреки че мръсотията потъмняваше кожата и косата му — и двете бяха златни. Кожата не толкова — нужна бе светлина, за да бъде видяна както трябва — но косата несъмнено. Това бе знакът на техния народ.
Им махна на детето да вдигне здравия си крак, после взе кърпа, навлажни я и почисти чернилката. Нямаше да мери по толкова мръсни крака. Момчето видимо придърпа назад крака, на който накуцваше, сякаш опитваше да скрие, че около него е омотан парцал.
— И тъй — продължи Им. — Историята ти?
— Ти си стар — отвърна момчето. — По-стар от всички, които познавам. Стар като дядо. Вече трябва да знаеш всичко. Защо искаш да ме слушаш?
— Това е една от странностите ми — отговори му Им. — Хайде, нека я чуем.
Момчето въздъхна, но заговори. Накратко. Това не бе рядко срещано. Искаше да запази разказа за себе си. Бавно и с внимателни въпроси, Им измъкна историята му. Момчето беше син на уличница, изхвърлен веднага щом е можел да се грижи за себе си. Според него това е станало преди три години. Сега вероятно бе на осем.
Докато слушаше, Им почисти първия крак, после изряза и изпили ноктите. Щом приключи, пресегна се към другия крак.
Момчето го вдигна с неохота. Им размота парцала и откри лошо порязване на ходилото на крака. Вече беше възпалено и гъмжеше от духчета на гниенето — мънички червени прашинки.
Им се спря.
— Трябваха ми някакви обувки — изрече хлапето и погледна на другата страна. — Не мога да я карам без обувки.
Порязването беше разкъсано. Може би се е порязал, докато е прескачал ограда?, рече си Им.
Момчето го погледна и си придаде безгрижен вид. Рана като тази щеше да забави страшно едно хлапе, а това лесно можеше да значи смърт на улицата. Им го знаеше много добре.
Той вдигна поглед към момчето и забеляза сянката на тревога в малките му очи. Възпалението беше напреднало по крака.
— Приятелю мой — прошепна Им, — струва ми се, че ще имам нужда от помощта ти.
— Какво? — попита го безпризорният.
— Нищо — отвърна Им и бръкна в чекмеджето на тезгяха си. Показа се Светлината на пет диамантени чипа. Всички идвали при него безпризорни ги бяха виждали. Досега му ги бяха открадвали само два пъти.
Той бръкна по-надълбоко, достигна скритото отделение в чекмеджето, извади оттам по-мощна сфера — един броам — и бързо закри Светлината му с ръка, докато търсеше противовъзпалителното лекарство с другата.
Лекът нямаше да стигне, не и при положение, че момчето не може да пази леглото. Да лежи седмици наред и да се лекува, като постоянно прилага скъпи лекарства? Невъзможно за едно улично хлапе, което се бори за храната си всеки ден.
Им върна ръцете си със скритата в едната от тях сфера. Горкото дете. Сигурно го болеше ужасно. Момчето вероятно е лежало с треска, но безпризорните дъвчеха щърбокор, за да се държат будни и нащрек по-дълго, отколкото трябваше.
Наблизо, блестящото духче се подаде изпод куп кожи. Им сложи лекарството, после го остави настрана, вдигна крака на момчето и тихо замърмори.
Блясъкът в другата му ръка изчезна.
Духчетата на гниенето избягаха от раната.
Когато Им отмести ръката си, порязването бе зараснало, цветът бе станал обикновен, а белезите на възпалението ги нямаше. Досега Им беше използвал това умение само няколко пъти и винаги го беше представял като лекарство. Не приличаше на нищо, за което да е чувал. Може би затова му е било дадено — за да може космосът да го изживее.
— Хей — обади се момчето, — така е много по-добре.
— Радвам се — рече Им и върна сферата и лекарството в чекмеджето. Духчето се беше оттеглило. — Я да видим дали имам нещо, което да ти става.
Той започна да мери обувки. Обикновено след меренето отпращаше клиента и изработваше съвършен чифт обувки само за него. За съжаление, за това дете се налагаше да използва вече изработени обувки. Твърде много безпризорни не се бяха връщали за своите и го оставяха да се тормози и да се чуди. Беше ли станало нещо с тях? Просто бяха забравили? Или естествената им подозрителност е взела връх?
За щастие, имаше няколко хубави, здрави чифта, които можеха да станат на това момче. Трябва ми повече обработена свинска кожа, рече си той и си отбеляза. Децата не се грижеха както трябва за обувките. Имаше нужда от кожа, която ще се състари добре, дори ако не бъде пазена.