Рисн реши да не се цупи, задето са я уловили в грешка. Вместо това остави растението си да се цупи.
Вече два дни плаваха през тези води, и то след като чакаха седмици в пристанището за време, подходящо за плаване между бурите в почти затвореното море. Днес водите бяха смайващо спокойни. Тихи почти като водите на Чистото езеро.
Самият Встим се придвижваше с две лодки напред в разбърканата им флотилия. Задвижвани с гребане от нови парши, шестнадесетте дълги катамарана бяха натоварени със стока, закупена с печалбата от последното им пътуване. Встим продължаваше да си почива в края на лодката си. Приличаше на поредния топ плат, почти неразличим от чувалите с товари.
Той щеше да се оправи. Хората се разболяваха. Случваше се, но той отново щеше да бъде наред.
А кръвта, която видя на кърпичката му?
Тя потисна мисълта, подчертано се извърна на мястото си и премести Тивнк в сгъвката на лявата ръка. Тя държеше гърнето много чисто. Тази почва, от която тревата се нуждаеше, за да живее, бе по-лоша дори от крема и имаше способността да разваля дрехите.
Гу, водачът на флотилията, седеше в нейната лична лодка, точно зад нея. Приличаше твърде много на езерняк със своите дълги крайници, загрубяла кожа и тъмна коса. Всеки срещан от нея езерняк обаче почиташе дълбоко техните богове. Тя се съмняваше Гу изобщо да е изпитвал загриженост когато и да е за каквото и да е.
Това включваше и откарването им до тяхната цел навреме.
— Каза, че сме близо — обърна се тя към него.
— О, близо сме — съгласи се той, вдигна греблото и го стовари във водата. — Скоро, сега.
Говореше тайленски доста добре, за което именно и бе нает. Определено не и заради точността.
— Определи какво значи „скоро“ — продължи Рисн.
— Определи…
— Какво значи за теб „скоро“?
— Скоро. Може би днес.
Може би. Превъзходно.
Гу продължи да гребе само от едната страна на лодката, но някак си им попречи да се въртят в кръг. В края на лодката на Рисн началникът на охраната им, Килрм, си играеше със слънчобрана ѝ, като го отваряше и затваряше непрекъснато. Изглежда го смяташе за чудно изобретение, при все че в Тайлена се използваха от векове.
Това показва колко рядко се завръщат в цивилизацията хората на Встим. Поредната жизнерадостна мисъл. Е, чиракуваше при Встим заради желанието да пътува до екзотични места, а това си беше екзотично. Вярно, беше очаквала екзотичното и космополитното да вървят заедно. Да бе имала половин ум — а не бе уверена, че напоследък има и толкова — щеше да е разбрала, че истински успешните търговци не са ония, които отиват там, където желаят да отидат всички.
— Трудно — поясни Гу и продължи да гребе вяло. — Тия дни шарките ги няма. Боговете не се движат там, където го правят винаги. Ще я намерим. Да, ще я намерим.
Рисн потисна една въздишка и се обърна напред. Встим отново беше безсилен и тя водеше флотилията. Щеше ѝ се да знае накъде я води — или дори как да намери целта им.
Това беше неприятното на подвижните острови.
Лодките подминаха плаващи клони, разделили повърхнината на морето. Подтиквани от вятъра, леки вълни се плискаха в твърдите пръчки, щръкнали от водата като пръсти на удавници. Морето беше по-дълбоко от Чистото езеро с невероятно плитките му води. Дърветата ще да са били поне десетки стъпки на височина, с каменна кора. Гу ги наричаше и-на, което явно значеше „нещо лошо“. Можеха да разпорят някоя лодка.
Понякога минаваха покрай клони, скрити веднага под стъклообразната повърхност и почти невидими. Тя не разбираше как Гу усеща и ги подминава. За това, както и за толкова много други неща, те просто трябваше да му се доверят. Какво щяха да правят, ако ги отведеше в засада из тези мълчаливи води? Внезапно много се зарадва, задето Встим бе наредил на охраната им да следи неговия фабриал, предупреждаващ за приближаване на хора. Той…
Земя.
Рисн се изправи в катамарана и го разклати. Напред имаше нещо, далечна тъмна черта.
— А — обади се Гу. — Видяхте ли? Скоро.
Рисн остана права и махна за слънчобрана си, щом заваля дъждец. Приспособлението не ѝ помогна, при все че бе намазано с восък, за да служи и за дъждобран. Във вълнението си тя не помисли за това или за своята все по-накъдряща се коса. Най-после.
Островът бе много по-голям от нейните очаквания. Беше си го представяла подобен на много голяма лодка, но не и възвисяващото се скално образувание, щръкнало от водата като канара сред полето. Не приличаше на който и да е видян от нея остров — изглежда нямаше пясъчен бряг, а и не бе плосък и нисък, а планински. Не би ли трябвало склоновете и върхът да са се изронили с времето?