По пътеката бяха строени войници, хванали копия с шарени пискюли. Броните и покривалата на ръцете им бяха изработени от украсена с резба черупка. Въпреки че бяха облечени само в парчета плат, стояха изправени, досущ като алетски воини, със съответното строго изражение. Значи нейният бабск беше прав. Не всички решийци бяха от вида „излежавам се и плувам“.
Дързост, каза си тя и си припомни думите на Встим. Не можеше да се показва плаха пред тези хора. Кралят стоеше в края на пътеката от стражи и скални пъпки — мъничка, обърната към слънцето фигура на ръба на черупката.
Рисн тръгна направо и мина през двойна редица от копия. Тя очакваше същите одежди и върху краля — вместо това, той носеше плътно затворени, многослойни одежди в наситено зелено и жълто. Изглеждаха ужасно горещи.
Когато се доближи, Рисн осъзна колко нависоко се е изкачила. Водите долу блестяха на слънчевата светлина — толкова надолу, че тя не би чула падането на камък, ако го хвърлеше. Само от поглеждането настрана стомахът ѝ се обърна, а краката ѝ се разтрепериха.
Приближаването до краля щеше да наложи тя да пристъпи на същия ръб, където стоеше той. Това щеше да я постави на косъм от падането на стотици стъпки надолу.
Спокойно, нареди си Рисн. Тя щеше да покаже на своя бабск, че е годна. Тя не бе неграмотното момиче, което не прецени правилно народа шин и обиди ириалите. Беше се научила.
Все пак — може би трябваше да поиска от Нлент да ѝ даде муската си за смелост.
Тя пристъпи на черупката. Кралят изглеждаше млад — поне откъм гърба. Сложен като младеж, или…
Не, стреснато си рече Рисн. Беше жена, достатъчно възрастна, та косата ѝ сивееше, но не толкова стара, че да се е изгърбила от възрастта.
Някой пристъпи на черупката зад Рисн. По-млад, той носеше обичайните препаска и пискюли. Косата бе хваната в две плитки, провесени над загорелите голи рамене. Когато заговори, в гласа му нямаше и следа от чуждо произношение.
— Кралят желае да узнае защо старият му съучастник в търговията, Встим, не е дошъл лично, а е изпратил вместо себе си едно дете.
— Ти си кралят? — обърна се Рисн към новодошлия.
Той се засмя.
— Ти стоиш до него и ми задаваш този въпрос?
Рисн погледна облечената фигура. Одеждите бяха нагласени с достатъчно отворена предница, та да се вижда, че „кралят“ определено има гърди.
— Ние сме управлявани от крал — обясни мъжът. — Полът няма значение.
На Рисн ѝ се струваше, че полът е част от определението, но не си струваше да се спори за това.
— Учителят ми е неразположен — рече тя и се обърна към събеседника си, вероятно местния търговец. — Упълномощена съм да говоря от негово име и да завърша сделката.
Другият презрително изсумтя, седна на ръба на черупката и провеси крака през него. Стомахът на Рисн се преобърна.
— Да беше помислил по това. Тогава преговорите са приключени.
— Предполагам, ти си Талик? — попита го Рисн и скръсти ръце. Той вече не я гледаше. Това приличаше на преднамерена обида.
— Да.
— Учителят ме предупреди за теб.
— Тогава той не е съвсем глупав — отбеляза Талик. — Просто е глупав.
Произношението му бе смайващо. Тя се усети, че го оглежда за тайленски вежди, но той очевидно бе решиец.
Рисн стисна зъби и се застави да седне до него на ръба. Опита да го направи безгрижно като него, но просто не можеше. Вместо това седна — не беше лесно в пола по модата — и подви крака до него.
О, в името на Страстите! Ще падна оттук и ще умра. Не гледай надолу! Не гледай надолу!
Не можа да се удържи. Погледна надолу и веднага ѝ се зави свят. Можеше да види една от страните на главата там в ниското и огромната черта на челюстта. Наблизо, застанали на издатина над окото от дясната страна на Рисн, хората избутваха големи вързопи с плодове. Овързани с въжета от увивни растения, вързопите провиснаха до устата.
Челюстите се движеха бавно, придърпваха плодовете и разклащаха въжетата. Решийците ги издърпаха обратно, за да поставят още плодове — всичко това пред погледа на краля, който надзираваше храненето от самия връх на носа от лявата страна на Рисн.
— Угощение — обясни Талик, щом забеляза накъде гледа тя. — Приношение. Разбира се, тези вързопчета с плодове не хранят нашия бог.
— А какво го храни?
Той се усмихна.
— Защо си още тук, дете? Не те ли отпратих?
— Сделката не бива да се разваля — отвърна Рисн. — Моят учител ми каза, че условията вече са договорени. Донесли сме всичко, което искате като заплащане.