— Никой не го е искал от нас — отвърна мъжът без никакъв Ритъм. Гласът му звучеше убито. — Ние го направихме.
— Защо? — настоя Ешонаи. — Защо направихте това?
— Хората няма да ни убият, когато дойдат — отвърна мъжът, хвана скалната си пъпка и продължи нататък. Останалите го последваха безмълвно.
Ешонаи зяпна, а Ритъмът на Притеснението в ума ѝ се усили. Няколко духчета на страха, прилични на дълги пурпурни червеи, се заизмъкваха от близката скала и се скупчиха към нея, докато не изпълзяха от земята наоколо ѝ.
На формите не можеше да се нарежда; всеки бе свободен да избира за себе си. Преобразяванията можеха да бъдат подканяни и искани, но не и нареждани. Боговете им не бяха предоставили тази свобода, тъй че слушачите си я вземаха без оглед на каквото и да е. Тези можеха да си изберат безлична форма, ако го искаха. Ешонаи не можеше да направи нищо по въпроса. Не и пряко.
Тя ускори крачка. Кракът все още я болеше от раната, но се оправяше бързо. Едно от предимствата на бойната форма. Понастоящем Ешонаи почти можеше да не обръща внимание на раната.
Цял град с празни постройки, а майка ѝ беше избрала колиба в самия край на града, почти напълно изложена на бурите. Тя работеше по лехи с шистокор на открито и тихичко си припяваше в Ритъма на Мира. Беше в трудова форма — винаги я бе предпочитала. Дори и след откриването на сръчната форма майка ѝ не се промени. Бе заявила, че не желае да насърчава другите да смятат една форма за по-стойностна от друга и че такова разделяне може да ги унищожи.
Мъдри думи; Ешонаи не бе чувала такива от майка си години наред.
— Дете мое! — рече майка ѝ, щом Ешонаи се приближи.
Здрава, въпреки годините, тя беше кръглолика и носеше косата си на хваната с панделка плитка. Ешонаи ѝ я беше донесла от среща с алетите преди години.
— Дете мое, виждала ли си сестра си? Днес е денят на нейното първо преобразяване! Трябва да я подготвим.
— Затова полагат грижи, майко — отвърна Ешонаи в Ритъма на Мира и коленичи до жената. — Как върви подкастрянето?
— Скоро ще свърша — обясни майка ѝ. — Трябва да си тръгна, преди да са се върнали собствениците на къщата.
— Ти си собственик, майко.
— Не, не. Принадлежи на други двама. Миналата вечер бяха тук и ми казаха, че трябва да напусна. Просто ще свърша с този шистокор, преди да си вървя.
Тя извади пилата си, оглади едната страна на ръба, после я намаза с подхранваща смес, за да насърчи растежа натам.
Ешонаи приседна, настрои се на Оплакването, и Мирът я изостави. Може би трябваше да избере Ритъма на Изгубените. Той се променяше в главата ѝ.
Тя го застави да изчезне. Не. Не, майка ѝ не беше мъртва.
Но не беше и напълно жива.
— Ето, дръж — изрече майка ѝ в Ритъма на Мира и ѝ подаде пила. Днес поне я познаваше. — Работи по онази издатина там. Не искам да продължава да расте надолу. Трябва да я насочим нагоре, нагоре към светлината.
— Бурите откъм тази страна на града са твърде силни.
— Бури? Глупости. Тук няма бури.
Майка ѝ замълча.
— Питам се къде да заведем сестра ти. За нейното преобразяване ще ѝ трябва буря.
— Не се тревожи за това, майко — отвърна Ешонаи и се застави да говори в Ритъма на Мира. — Аз ще се погрижа за него.
— Толкова си добра, Венли — рече майка ѝ. — Толкова помагаш. Стоиш си у дома, а не изчезваш като сестра си. Това момиче… Никога не е там, където трябва да бъде.
— Сега е — прошепна Ешонаи. — Опитва да бъде.
Майка ѝ си подпяваше и продължи да работи. Някога паметта ѝ беше една от най-добрите в града. И сега продължаваше да е такава — в някакъв смисъл.
— Майко — започна Ешонаи, — трябва ми помощ. Смятам, че нещо ужасно ще се случи. Не мога да преценя дали е по-малко ужасно от това, което вече става.
Майка ѝ изпили участък от шистокора, после издуха праха.
— Нашият народ се топи — продължи Ешонаи. — Ние изчезваме. Дойдохме в Нарак и избрахме войната на изтощение. Това означаваше шест години постоянни загуби. Мнозина се предават.
— Това не е добре — рече майка ѝ.
— А обратното? Да се занимаваме с неща, с които не бива, неща, които могат да сведат очите на Несътворения върху нас?
— Ти не работиш — произнесе майка ѝ и я посочи с пръст. — Не се дръж като сестра си.
Ешонаи отпусна ръце в скута си. Това не помагаше. Да вижда майка си в такова състояние…
— Майко — продължи Ешонаи в Умолителен Ритъм. — Защо сме напуснали дома на мрака?
— А, та това е стара песен, Ешонаи — отвърна майка ѝ. — Мрачна песен, не за дете като теб. Та това дори не е денят на първото ти преобразяване.