— Аз съм достатъчно голяма, майко. Моля те!
Майка ѝ подухна върху шистокора си. Беше ли вече забравила последната част от това, което е била? Сърцето на Ешонаи помръкна.
— Много дни са изминали, откакто сме познавали дома на мрака — тихо запя майка ѝ в един от Ритмите на Възпоминанието. — Тогава Легион Последен сме се зовели. Воини, пратени да се сражават в поля най-далечни, в място, що нявга е царство било, ала пустош е днес. Смъртта свобода е била за мнозина от тях. Формите — неопознати — връз нас били са наложени. Форми на сила били са, тъй е, ала и форми на послушание. Боговете са заповядвали и ние всякога сме се подчинявали. Всякога.
— Освен в онзи ден — присъедини се Ешонаи към майка си, следвайки ритъма.
— Денят на бурята, когато Легионът Последен побягнал — продължи да пее майка ѝ. — Труден бил пътят избран. Воини, докоснати от боговете, единствен наш път към мир на ума. Рана, донесла свобода.
Тихата, звучна песен на майка ѝ танцуваше заедно с вятъра. Колкото и немощна да изглеждаше иначе, тя приличаше на себе си при пеенето на старите песни. Родител, който от време на време се беше сблъсквал с Ешонаи, но когото тя винаги бе уважавала.
Майка ѝ запя:
— Дързост било стореното — Легионът Последен мисъл и сила за свобода разменил. Щели всичко да забравят, та песни съчинили, стотици, та да ги пеят и да не забравят. Аз ти ги пея, и ти на децата си, докато формите пак не открием.
Оттук майка ѝ премина към една от ранните песни — за това как техният народ се настанил в развалините на някакво изоставено кралство. Как се разпръснали и се държали като племена и бегълци. Това било намерението им — да останат укрити или поне да не им се обръща внимание.
Песните не разказваха за твърде много неща. Последният Легион не е можел да се превръща в нищо друго освен безлична и съпружеска форма, поне не и без помощта на боговете. Как са разбрали, че е възможно да има и други форми? Дали тези работи първоначално са били записани в песните, а след това загубени с течение на времето заради промяната в някои думи?
Ешонаи слушаше и въпреки че гласът на майка ѝ и помогна да се върне към Ритъма на Мира, тя отново се оказа силно обезпокоена. Беше дошла за отговори. Някога това може и да е действало.
Вече не.
Ешонаи се изправи, за да остави майка си да пее.
— Намерих някои от нещата ти — прекъсна майка ѝ песента, — когато почиствах днес. Трябва да ги вземеш. Те задръстват къщата, а аз скоро ще се изнасям.
Ешонаи си припяваше Оплакване, но отиде да види какво е „открила“ майка ѝ. Поредната купчина камъни, в които е видяла детски играчки? Парчета плат, за които си е въобразила, че са дреха?
Ешонаи видя торбичка пред постройката. Отвори я и намери хартия.
Хартия, изработена от местни растения, а не човешката хартия. Груба хартия с неравен цвят, направена по стария начин на слушачите. Влакнеста, а не гладка и чиста. Мастилото върху нея бе започнало да избледнява, но Ешонаи разпозна написаното.
Моите карти, рече си тя. От онези ранни дни.
Без да го възнамерява, тя се настрои на Ритъма на Възпоминанието. Дни, прекарани в бродене из пустошта на страната, наричана от хората Натанатан, в пресичане на гори и джунгли; тя чертаеше картите си и променяше света. Бе го започнала сама, ала откритията ѝ въодушевиха цял един народ. Скоро — макар да бе все още на юношеска възраст — тя водеше експедиции, които откриваха нови реки, развалини, нови духчета и растения.
И хората. Донякъде това бе изцяло нейна грешка.
Майка ѝ запя отново.
Докато разглеждаше старите си карти, Ешонаи усети силен копнеж. Някога бе гледала света като нещо свежо и въодушевяващо. Ново, като разцъфваща след буря гора. Тя умираше бавно, както несъмнено умираше и народът ѝ.
Взе картите, напусна дома на майка си и се насочи към центъра на града. Песента на майка ѝ, все още хубава, отекваше зад нея. Ешонаи се настрои на Ритъма на Мира. От това разбра, че почти е закъсняла за срещата с останалите от Петимата.
Тя не ускори крачка. Остави постоянните, силни удари на Ритъма на Мира да я носят напред. В случай, че не си се съсредоточил върху настройването на определен Ритъм, тялото ти по естествен начин подбираше този, който отива на настроението ти. Следователно решението да се слуша ритъм, който не съответства на чувствата ти, винаги беше съзнателно. Тя постъпи така с Ритъма на Мира.
Преди векове слушачите бяха взели решение — решение, което ги бе върнало на много ниско равнище. Решението за убийството на Гавилар Колин бе потвърдило приетото от предците им. Ешонаи не беше един от водачите, но послушаха съвета ѝ и ѝ дадоха правото да гласува заедно с тях.