Бе малко след полунощ. Джак и Ал се прибираха към Бар по федерална магистрала 31. Ал, зад кормилото на ягуара си, взимаше доста игриво завоите и понякога пресичаше двойната жълта линия. И двамата бяха много пияни: този път „мърцините“ добре си бяха свършили работата. Последния завой преди моста взеха със седемдесет мили в час, в следващия миг на пътя изникна детски велосипед, чу се остро и болезнено изскърцване от гумите на ягуара, а пред очите на Джак и сега бе лицето на Ал над волана като кръгла и съвършено бяла луна. После се раздаде звънтене и трясък, когато с четирийсет удариха велосипеда и той полетя като ранена птица; кормилото му се блъсна в предното стъкло и после колелото отново се вдигна във въздуха, оставяйки стъклото пред широко разтворените очи на Джак цъфнало като звезда. След секунда се чу и последният зловещ шум на смачкан метал и колелото остана неподвижно на пътя зад тях. Нещо тупна под тях и гумите минаха върху него. Ягуарът се занесе встрани, додето Ал още се мъчеше да овладее кормилото, и някъде отдалеч Джак чу собствения си глас: „Господи, Ал! Прегазихме го. Усетих.“
В ухото му телефонът продължаваше да звъни. Хайде, Ал. Бъди си вкъщи. Искам да приключа с това.
Ал успя да спре колата сред облак от пушек на не повече от три крачки от подпората на моста. Две от гумите бяха спукани. Бяха оставили зигзаговидни следи от изгорял каучук на разстояние от четирийсет метра. Известно време се гледаха мълчаливо, после се втурнаха назад в студения мрак.
Велосипедът беше съвършено разнебитен. Едното му колело го нямаше и като погледна назад през рамо, Ал го видя да лежи насред пътя с щръкнали нагоре спици като скъсани струни на пиано. Ал бе продумал колебливо:
— Мисля, че това сме прегазили, Джаки.
— Тогава къде е детето?
— Ти да си видял дете?
Джак смръщи вежди. Всичко беше станало при такава главоломна скорост. Излизането иззад завоя. Велосипедът, появил се внезапно пред фаровете на ягуара. Ал бе креснал нещо. Последва сблъсъкът и продължителното подхлъзване.
Преместиха велосипеда отстрани на пътя. Ал се върна при ягуара и постави допълнителните фарове. През следващите два часа претърсиха и двете страни на пътя, като използваха мощна батерия. Нищо. Въпреки късния час няколко коли подминаха спрелия ягуар и двамата мъже с яркия фенер. Нито една не спря. По-късно Джак си мислеше, че по странна прищявка на провидението, решило да им даде последен шанс, не се бе появила полиция, а и нито един от минаващите шофьори не се поинтересува какво става.
В два и петнайсет двамата се върнаха при ягуара изтрезнели, но замаяни.
— Ако никой не го е карал, какво търсеше по средата на пътя? — попита Ал. — Не беше отбит встрани. Точно по средата беше, да го вземат дяволите!
Джак можа само да поклати глава.
— Номерът ви не отговаря — съобщи телефонистката. — Да продължавам ли да звъня?
— Още малко, ако обичате. Имате ли нещо против?
— Не, сър — прилежно отвърна гласът.
Хайде, Ал, обади се!
Ал отиде с попътна кола отвъд моста до най-близкия телефон, обади се на свой приятел ерген и му обеща петдесет долара, за да вземе от гаража зимните гуми на ягуара и да ги докара на магистрала 31 при моста точно преди Бар. Приятелят се появи двайсет минути по-късно, облечен в джинси и горнището на пижамата си. Един поглед му бе достатъчен, за да схване ситуацията.
— Утрепахте ли някого? — попита.
Ал вече вдигаше на крик задницата на автомобила, а Джак развърташе гайките на гумите.
— Слава богу, никого — отвърна Ал.
— Аз ще изчезвам все пак. Утре ще ми платиш.
— Добре — отвърна Ал, без да вдигне очи.
Двамата смениха гумите без произшествия и заедно отидоха с колата до дома на Ал Шокли. Ал прибра ягуара в гаража и угаси двигателя.
В тишината на мрака той каза:
— Край на моето пиене, Джаки. Свършено е вече. Приключих с последното мърцини.
Сега, докато се потеше в кабината, на Джак му хрумна, че никога не се бе усъмнил в способността на Ал да изпълни обещанието си. Тогава се бе прибрал у дома със собствения си фолксваген. Радиото беше пуснато и някакъв дискосъстав припяваше все едно и също: Каквото и да става, направи го… Щом искаш да го направиш, направи го… Каквото и да става… Колкото и високо да гърмеше песента, Джак чуваше свистящите гуми и трясъка при удара. Щом мигнеше за части от секундата, виждаше сплесканото колело със спици, щръкнали към небето.
Когато се прибра, Уенди спеше на канапето. Надникна в стаята на Дани — той спеше в креватчето си, легнал по гръб, а ръката му още беше в гипс. На слабата светлина от уличните лампи, процеждаща се отвън, върху белотата на гипса личаха тъмни драскулки — подписите на всички лекари и сестри.