Беше злополука. Той падна по стълбите.
(ах ти мръсен лъжец)
Беше злополука. Изпуснах си нервите.
(проклет пиян боклук, дето Господ го е извадил от носа си и го е изтръскал, това си ти)
Ама чуйте, моля ви се, недейте така, злополука беше.
Ала тази последна молба беше пропъдена от образа на яркото петно от фенера, докато бродеха през изсъхналите ноемврийски бурени и търсеха простряното тяло, което по всички правила на логиката трябваше да бъде там в очакване на полицията. Нямаше никакво значение, че Ал бе на кормилото. В други нощи той беше карал.
Придърпа завивките над Дани и отиде в тяхната спалня. От горния рафт на дрешника свали трийсет и осем калибровия испански пистолет. Държеше го в кутия за обувки. Седя на леглото близо час и го гледаше, хипнотизиран от смъртоносния му блясък. Зазоряваше се, когато го върна в кутията, а нея прибра обратно в дрешника.
На сутринта се обади на Брукнър, шефа на факултета, и го помоли да отложи часовете му. Извини се с грип. Брукнър се съгласи, но без да прояви очакваната в такива случаи любезност. През последната година Джак Торънс бе станал извънредно податлив на грипния вирус.
Уенди му приготви пържени яйца и кафе. Ядоха мълчаливо. Единствените шумове долитаха от задния двор, където Дани весело возеше камиончетата си по купчината пясък със здравата си ръка.
Тя се залови да мие чиниите. С гръб към него, заговори:
— Джак. Аз доста мислих.
— Нима? — Той запали цигара с треперещи ръце.
Странно, но тази сутрин не страдаше от махмурлук. Само това треперене. Премигна. В мигновения мрак велосипедът полетя срещу стъклото и остави огромна звездовидна пукнатина. Гумите изсвириха. Появи се яркото петно на фенера.
— Искам да поговорим… Да ти кажа кое е най-доброто за мен и Дани. Може би и за теб също. Не зная. Изглежда, трябваше по-рано да проведем този разговор.
— Би ли сторила нещо за мен? — попита той, втренчен в трепкащото огънче на цигарата си. — Ще ми направиш ли услуга?
— Каква? — Гласът й беше вял и равен. Той погледна гърба й.
— Нека проведем този разговор точно след една седмица. Ако все още го искаш тогава.
Сега вече тя се обърна към него; ръцете й бяха покрити със сапунена пяна, а хубавото й лице тъжно и без сянка от надежда.
— Джак, при теб обещанията не означават нищо. Пак си продължаваш с твоето…
Тя млъкна, загледала го в очите някак смаяно, внезапно обладана от несигурност.
— След седмица — настоя той. Гласът му изгуби силата си и отслабна до шепот. — Моля те. Не ти обещавам нищо. Ако тогава още искаш да говорим, ще говорим. За каквото пожелаеш.
Те дълго се гледаха един друг от двата края на заляната от слънце кухня и когато тя отново се обърна към съдовете, без да казва нищо повече, цялото му тяло започна да трепери. Господи, имаше страшна нужда да пийне. Само една малка чашка за ободряване, та нещата да се наместят във вярната перспектива…
— Дани те сънувал, че си претърпял автомобилна злополука — обади се тя неочаквано. — Странни сънища има понякога. Разправи ми го сутринта, като го обличах. Истина ли е, Джак? Имаше ли катастрофа?
— Не.
Към обяд жаждата да пийне вече го мъчеше като тъпа мигрена. Отиде у Ал.
— Пил ли си? — попита Ал, преди да го пусне. Имаше ужасен вид.
— Нито капка. Приличаш на Лон Чейни във „Фантомът от операта“.
Цял следобед играха вист на две ръце. Не пиха.
Мина една седмица. С Уенди не си говореха много. Ала той знаеше, че тя го наблюдава и не може да повярва. Пиеше черно кафе и кутийка след кутийка кока-кола. Една вечер изпи цяло кашонче кола, после тичешком отиде в банята и повърна. Нивото на бутилките в барчето не беше мръднало. След часовете той отиваше у Ал Шокли — Уенди мразеше Ал по-силно от всеки друг на света — и щом се прибереше у дома, тя бе готова да се закълне, че дъхът му мирише на скоч или джин, ала Джак разговаряше с нея съвършено трезво преди вечеря, пиеше кафе, играеше с Дани след вечеря, разделяше си една кока-кола с него, четеше му приказка за лека нощ, после сядаше да коригира писмени работи и се наливаше с черно кафе, тъй че тя трябваше да признае пред себе си, че е сбъркала.
Седмиците минаваха и неизречената дума все повече се отдръпваше от устните й. Джак усети как намерението й избледнява, но знаеше, че никога няма да изчезне напълно. Нещата започнаха да се оправят. А после историята с Джордж Хатфийлд. Отново си изпусна нервите и този път беше съвършено трезвен.
— Сър, номерът ви все още не…
— Ало? — Задъханият глас беше на Ал.