Джак пристигна от университета четирийсет и пет минути по-късно, натоварил в буика си седем приятели и буренце бира. След церемониален тост (Уенди също имаше чаша, макар обикновено да избягваше бирата) Джак подписа писмото, с което даваше съгласието си, пъхна го в плика с обратния адрес и отиде до съседния ъгъл да го пусне в пощенската кутия. Когато се върна, застана с мрачен и сериозен вид на вратата и изрече: „Veni, vidi, vici.“ Последваха трикратни възгласи „ура“ и ръкопляскания. Когато буренцето се изпразни към единайсет часа вечерта, Джак и само двама от другите, които още се крепяха, решиха да пообиколят няколко кръчми.
Долу на стълбите тя го дръпна настрани. Другите двама вече бяха в колата и пиянски пееха бойния химн на Ню Хампшър. Джак се бе отпуснал на едно коляно и се мъчеше да върже връзките на обувките си.
— Не бива, Джак — каза тя. — Не можеш дори връзките си да вържеш, какво остава да караш кола.
Той се изправи и успокояващо постави ръце на раменете й.
— Тази вечер мога да летя и до Луната, ако пожелая.
— Не — възрази тя. — Не и за всички разкази в „Ескуайър“.
— Ще се прибера рано.
Ала се върна чак в четири сутринта, като се препъваше и бръщолевеше неразбрано по стълбите, и събуди Дани, влизайки в апартамента. Помъчи се да успокои бебето и го изпусна на пода. Уенди се завтече към него и първата мисъл в главата й беше какво ще си каже майка й, като види синината — Господ да й е на помощ, Господ да е на помощ и на двама им, — после взе Дани и седна в люлеещия се стол да го умири. През повечето от петте часа, докато Джак отсъстваше, бе мислила за майка си и за нейното предсказание, че от Джак нищо няма да излезе. Големи идеи има, беше казала майка й. То се знае. Те по опашките пред бюрата за безработни все такива седят. Дали историята с „Ескуайър“ потвърждаваше правотата на майка й, или я опровергаваше? Уинифред, не го държиш както трябва това дете. Дай го на мен. А може би и съпруга си не държеше както трябва? Защо иначе той ще празнува радостта си вън от къщи? Обзе я безпомощен ужас и нито за миг не й хрумна, че е излязъл по причини, които нямат нищо общо с нея.
— Поздравявам те — каза тя, като люлееше заспиващия отново Дани. — Може би си му причинил мозъчно сътресение.
— Само се натърти — каза той намусено, но с желание да се разкае, същинско малко момченце. За миг тя изпита омраза към него.
— Може и така да е — отвърна мрачно. — А може и да не е. — Толкова често бе чувала майка си да говори с тоя тон на баща й, преди да я напусне, че й се зави свят от страх.
— Каквато майката, такава и дъщерята — измърмори Джак.
— Лягай си! — извика тя с ужас, който външно наподобяваше гняв. — Лягай, пиян си.
— Не ме учи какво да правя.
— Джак… моля те, ние не бива… това… — Нямаше думи.
— Не ме учи какво да правя! — сърдито повтори той и влезе в спалнята.
Тя остана сама на люлеещия се стол с Дани, който отново спеше. Пет минути по-късно до дневната долетя хъркането на Джак. Тази нощ тя за пръв път спа на дивана.
Сега се размърда неспокойно в леглото, вече унасяща се в дрямка. Съзнанието й, което сънят освободи от линейния порядък, отлетя към първата им година в Стовингтън, после към мрачните дни и кулминацията им, когато мъжът й счупи ръката на Дани, сетне към оная сутрин на закуска.
Отвън Дани играеше с камиончетата си на пясъка, ръката му бе още в гипс. Джак седеше на масата блед и мрачен, с димяща между пръстите цигара. Решила беше да му поиска развод. Бе огледала въпроса от сто различни ъгъла, всъщност обмисляше го цели шест месеца преди случая със счупената ръка. Казваше си, че отдавна би взела решението, ако не беше Дани, но едва ли и това бе вярно. В дългите нощи, когато Джак го нямаше, сънуваше винаги лицето на майка си и собствената си сватба.
(Кой дава тази жена? Баща й, с най-хубавия си костюм, но и той не особено представителен — работеше като търговски пътник във фирма за продажба на консервирани храни, която беше на ръба на фалита — и с уморено лице, колко стар изглеждаше, колко бледен: Аз я давам.)
Дори след злополуката — ако можеше да се нарече злополука — тя не бе в състояние да си каже истината в очите, да признае пред себе си, че бракът й е пълен провал. Чакаше и наивно се надяваше на чудо, Джак да проумее какво става… не само с него, но и с нея. Но подобрение нямаше. Едно питие, преди да тръгне за работа. Две-три бири с обяда в Стовингтън. Три-четири мартинита преди вечеря. Още пет-шест, докато поправяше писмени работи. В почивните дни беше още по-лошо. А най-зле беше, когато вечер излизаше с Ал Шокли. Никога не си бе представяла, че в живота може да има толкова много болка при отсъствието на физическо страдание. Болката не я напускаше. Имаше ли и нейна вина? Този въпрос постоянно я преследваше. Чувстваше се като майка си. Като баща си. Понякога, когато се чувстваше в собствената си кожа, се питаше какво ли ще му е на Дани и се ужасяваше от деня, когато той щеше да порасне достатъчно, за да отправя обвинения. Не знаеше и къде да отидат. Не се съмняваше, че майка й ще я прибере, но не се и съмняваше, че след като една година гледа как пелените на Дани се сгъват наново, как храната му се приготвя наново или се разпределя по различен начин, как се връща вкъщи, за да открие, че дрехите му са сменени или косата подстригана, а книгите, които майка й е сметнала за неподходящи, са качени на тавана… само след половин година подобни преживявания щеше да получи силно нервно разстройство. А майка й щеше да я потупва по ръката и да я утешава: Макар и да не беше ти виновна, основната грешка си е твоя.