Във фоайето се разнасяше несекваща глъч и от време на време прозвучаваше мекият звън на сребърния гонг, придружен от малко нетърпеливата подкана на един от двамата чиновници на рецепцията: „Следващият, моля.“ В съзнанието й нахлуха ярки и разнежващи спомени за медения им месец с Джак в Ню Йорк, в Бийкман Тауър. За пръв път си позволи да повярва, че може би точно от това имаха нужда и тримата — сезон, който да прекарат заедно далеч от света, един вид семеен меден месец. Усмихна се топло на Дани, който с нескрито любопитство оглеждаше всичко и всички. Пред входа спря още една лимузина, сива като костюм на банкер.
— Последният ден на сезона — обясняваше Улман. — Винаги е доста напрегнато. Всъщност очаквах ви едва към три часа, господин Торънс.
— Исках да оставя време на фолксвагена, ако реши да изкара един нервен припадък — отвърна Джак. — Но не се случи.
— За ваше щастие — любезно рече Улман. — По-късно ще ви заведа и тримата на малка обиколка, а и Дик Халоран, естествено, иска да покаже кухнята на госпожа Торънс. Но се боя, че…
В този момент дойде един от чиновниците.
— Извинете, господин Улман…
— Казвай де, какво има?
— Проблеми с госпожа Брант — измънка притеснено служителят. — Заяви, че може да плати сметката си единствено с кредитна карта „Америкън Експрес“. Обясних й, че още миналата година сме престанали да приемаме „Америкън Експрес“, но тя не ще и да чуе… — Погледът му обходи семейство Торънс и после отново се върна към Улман. Той сви рамене.
— Аз ще се погрижа за това.
— Благодаря, господин Улман.
Чиновникът се върна обратно на гишето, където едно женище с дълго кожено палто шумно се възмущаваше:
— От петдесет и пета година посещавам хотел „Панорама“ — размахваше тя пръст срещу извинително усмихващия се администратор. — Продължих да идвам дори след като вторият ми съпруг почина от удар на това отвратително игрище за роук, хем му казвах, че слънцето е прекалено силно тоя ден… И никога, повтарям, никога не съм плащала по друг начин освен с кредитна карта „Америкън Експрес“. Ако желаете, извикайте и полицията! Нека ме откарат в участъка! Отказвам да платя с друго. Чуйте ме добре…
— Простете — извини се Улман.
Те кимнаха и го проследиха как прекосява фоайето. Когато се приближи до г-жа Брант, почтително докосна лакътя й и през време на развълнуваната й тирада ту разперваше ръце, ту смирено кимаше. След като я изслуша съчувствено, отново кимна и изрече нещо в отговор. На устните на дамата цъфна тържествуваща усмивка, тя се обърна към нещастния чиновник на гишето и гръмко заяви:
— Слава богу, че в този хотел има поне един служител, който не е противен бюрократ!
Тя позволи на Улман, който едва стигаше до масивното й рамо, да я хване под ръка и да я отведе вероятно към своя кабинет.
— Браво — усмихнато рече Уенди. — Човечецът си заслужава заплатата.
— Но той не харесваше тази дама — мигом се обади Дани. — Само се преструваше, че я харесва.
— Имаш право, шефе — засмя се Джак. — Ала ласкателството движи света.
— Какво значи ласкателство?
— Ласкателство е — зае се да обяснява Уенди, — когато татко ти казва, че новите ми жълти панталони му харесват, макар да не е така, или когато ме уверява, че нямам нужда да сваля три килограма.
— Разбрах. Означава да лъжеш, за да зарадваш някого.
— Да, нещо подобно.
Няколко мига Дани я изучава внимателно, после каза:
— Ти си много хубава, мамо.
Родителите му се спогледаха и избухнаха в смях, а той смутено се смръщи.
— Улман реши да не си губи времето в ласкателства към мен — подхвърли Джак. — Елате да се дръпнем до прозореца. Имам чувството, че всички мен гледат, както съм застанал в средата с това джинсово яке. Мислех си, че ще е почти празно в последния ден, но явно съм сбъркал.
— Изглеждаш чудесно — увери го тя и двамата отново се засмяха, Уенди прикрила устата си с ръка.
Дани все така не разбираше какво смешно има, но чувстваше, че настроението е ведро. Те се обичаха. В главата му се появи мисъл, че това място извиква спомени у майка му
(за бийкман тауър)
за място, където е била щастлива. Щеше му се и на него да хареса този хотел, както го харесваше тя, и не преставаше да си повтаря, че не всичко, което Тони му казва, се сбъдва. Тъй или иначе, той щеше да внимава. Щеше да се пази от нещото, наречено ЧЕС. Но нямаше да каже нито дума за това, освен ако не беше наложително. Защото те бяха щастливи, смееха се и нямаха никакви лоши мисли.