— Да, знам — умничко го погледна Дани. — И татко го уволниха от училището, та затова дойдохме в Колорадо.
— Та Улман я уволни, защото рече, че е видяла нещо в една от стаите, дето… Там беше станало едно лошо нещо. Това беше стая двеста и седемнайсета и искам да ми обещаеш, че няма да влизаш вътре, Дани. Нито веднъж през цялата зима. Стой надалеч оттам.
— Добре — съгласи се Дани. — Ами тая дама… това момиче… тя накара ли те да влезеш и да погледнеш?
— Да, накара ме. И наистина имаше нещо лошо вътре. Само че туй нещо никому не може да стори зло, Дани, това се опитвам да ти обясня. Хората със сияние понякога виждат неща, дето ще се случат, а друг път съзират вече минали случки. А те са като картинки в книга. Не си ли виждал някой път картинки в книга, дето те плашат, Дани?
— Виждал съм — отвърна той, мислейки си за историята със „Синята брада“ и за картинката, на която новата жена на Синята брада отваря вратата и вижда всички отрязани глави.
— Но ти знаеш, че те не могат да ти сторят зло, нали?
— Дда… — отговори Дани малко колебливо.
— Същото е и в този хотел. Не знам защо, ама лошотиите, дето са ставали тук, са си останали, като боклук, насметен под дивана от нечия безсъвестна ръка. Не разбирам защо трябва да ги има тук, като лоши неща стават по всички хотели на света. А аз съм работил в много хотели и не съм си имал ядове. Само тук. И пак ти повтарям, Дани, тези неща за никого не са опасни. — Той наблягаше на всяка дума в изречението, като леко разтърсваше раменцата на момчето. — Та ако видиш нещо, било в коридор, било в стая или край ония храсти… просто си извърни главата на другата страна и като погледнеш отново, то ще е изчезнало. Разбираш ли какво ти казвам?
— Да — промълви Дани.
Сега се чувстваше значително поуспокоен. Повдигна се на колене, целуна Халоран по бузата и силно го прегърна. Халоран също го притисна до себе си.
Когато пусна момченцето, попита го:
— А твоите родители имат ли сиянието?
— Мисля, че не.
— Аз ги изпитах и тях по същия начин както теб — поясни Халоран. — Майка ти съвсем лекичко проблесна. Мен ако питаш, всички майки блестят по малко, поне докато децата им отраснат достатъчно, че сами да се пазят. А татко ти…
Халоран рязко млъкна. Беше опитал с бащата на момчето и не знаеше какво да мисли. Не беше като среща с човек, който притежава сияние, нито пък с някого, на когото определено му липсва. Вникването в Джак Торънс му бе донесло странно усещане, сякаш у него имаше нещо… нещо… което той криеше. Или пък го беше стаил толкова дълбоко у себе си, че бе невъзможно да стигнеш до него.
— Мисля, че той изобщо няма сияние — завърши Халоран. — Тъй че ти не се тревожи за тях. Грижи се за себе си. Едва ли тук има нещо, от което може да пострадаш. Затова бъди спокоен. Обещаваш ли?
— Добре.
— Дани! Хей, шефе!
Дани се озърна.
— Това е мама. Вика ме. Трябва да вървя.
— Да, трябва — каза Халоран. — Гледай да се забавляваш тук, Дани. Колкото можеш поне.
— Непременно. Благодаря, господин Халоран. Сега се чувствам много по-добре.
В този миг съзнанието му улови мисъл, (за приятелите съм Дик) (да, Дик, добре)
Очите им се срещнаха и Дик Халоран му намигна. Дани отвори вратата и понечи да слезе от колата, когато Халоран го повика:
— Дани?
— Какво?
— Ако си в беда… обади се. Прати една силна мисъл като онази преди малко. Може би ще те чуя чак във Флорида. И тогава ще дотичам начаса.
— Добре — обеща Дани и му се усмихна.
— Да се пазиш, голямото ми момче.
— Ще се пазя.
Дани затръшна вратата и изтича през паркинга към входа, където Уенди стоеше сгушена под студения вятър. Халоран ги гледаше и широката му усмивка бавно помръкваше.
Едва ли тук има нещо, от което може да пострадаш.
Едва ли…
Ами ако грешеше? Беше си дал дума, че това е последният му сезон в „Панорама“, още откакто видя онова във ваната на стая 217. Беше по-страшно от всяка картинка в книга, а момченцето, тичащо към майка си, изглеждаше тъй мъничко оттук…
Едва ли…
Погледът му се насочи към храстите във форма на животни.
Той рязко запали мотора, включи на скорост и подкара колата, като се опитваше да не се обръща назад. Но, разбира се, се обърна. Те се бяха прибрали вътре. Сякаш хотелът ги бе погълнал.