— Не излизай на платното, шефе — поръча тя и прегърна силно момчето.
— Няма, мамо.
Качи се в апартамента и влезе в кухнята. Сложи вода да кипне и постави в една чиния няколко бисквити, в случай че Дани решеше да се качи, докато тя си почива. Седнала край масата с голямата чаена чаша пред себе си, тя го гледаше как продължава да чака на бордюра — слаба фигурка в джинси и твърде голяма зелена фланелка с емблемата на гимназията „Стовингтън“. Сълзите, които бяха напирали цял ден, бликнаха отведнъж. Тя завря лице в ароматната, виеща се пара от чая и им даде воля. Плачеше от скръб за погубеното минало и от ужас пред бъдещето.
3. Уотсън
Изпуснали сте си нервите, беше казал Улман.
— Ето го котелното — съобщи Уотсън, като щракна ключа за осветлението в тъмното, лъхащо на мухъл помещение. Беше набит здравеняк с мека, сламеноруса коса, облечен в бяла риза и тъмнозелени спортни панталони. Отвори вратичка, която разкри малък квадратен отвор в търбуха на пещта и двамата с Джак надзърнаха в него.
— Това тук е сигналната лампа.
Свистящата синкавобяла струя непрестанно се стрелкаше нагоре — укротена разрушителна стихия, — но Джак си помисли, че ключовата дума е разрушителна, а не укротена: пъхнеше ли си човек ръката вътре, за три секунди щеше да бъде напълно изпечена.
Изпуснали сте си нервите.
(Дани, добре ли си?)
Пещта, най-голямата и най-старата, която Джак беше виждал, изпълваше цялото помещение.
— Снабдена е с алармено устройство — обясни Уотсън. — Един малък датчик вътре измерва температурата. Ако тя падне под известен градус, задейства се звънец, който се чува във вашия апартамент. Бойлерът е отвъд тази стена. Ще ви заведа.
Той затръшна вратичката над отвора и поведе Джак зад железния корпус на пещта към друга врата. Металът ги облъхна със знойна топлина и кой знае защо, в съзнанието на Джак изникна огромна дремеща котка. Уотсън задрънча с ключовете и подсвирна.
Изпуснали сте си…
(Когато се върна в кабинета си и завари там Дани само по гащета и ухилен до уши, червената пелена на гнева бавно замъгли разума му. Субективно собствените му действия бяха като в забавен кадър, а всъщност всичко бе станало вероятно за по-малко от минута. Просто изглеждаше бавно като в някои сънища. В лошите. Очевидно през време на отсъствието му бяха преровени всички шкафове и чекмеджета. На дрешника, на бюрото, на библиотеката. Ръкописът на пиесата в три действия, разработвана от новелата, която бе написал преди седем години като студент, беше пръснат по целия под. Пиеше бира, докато работеше върху второ действие, когато Уенди го повика на телефона, и Дани беше разсипал съдържанието на кутията по страниците. Сигурно, за да гледа как се пени. Да гледа как се пени, да гледа как се пени… Думите отекваха отново и отново в главата му като скъсана струна на разстроено пиано, затваряйки кръга на яростта му. Пристъпи мрачно към тригодишния си син, който бе вдигнал към него сияещо личице, доволен, че добре е ошетал в кабинета на татко. Дани понечи да избърбори нещо и тъкмо тогава той го хвана за ръчичката и я изви, за да го накара да пусне автоматичния молив, който стискаше. Дани извика. Лекичко… Не, не… кажи истината… Той изпищя. Трудно му бе да си припомни подробности през булото на заслепилия го гняв. Отнякъде Уенди питаше какво става с разтревожен, пресекващ от преглъщани сълзи глас. Но станалото можеше да се уреди само между него и Дани. Той дръпна рязко сина си, за да го плесне, и сключи пръсти — здрави мъжки пръсти — около мършавата ръчица над лакътя. Звукът от чупенето на костта не беше силен, но отчетлив; тих и при все това отекна мощно, оглушително. Рязък звук, който прониза като стрела червената мъгла, но вместо да пропусне в нея слънчев лъч, доведе мрачните облаци на срама и разкаянието, на ужаса, на мъчителните душевни конвулсии. Чист, ясен звук, от едната страна на който лежеше миналото, а от другата се простираше цялото бъдеще. Звук като счупен графит на молив или строшена в коляното треска за подпалки. От друга страна,това бе момент на абсолютна тишина, може би в знак на почит към настъпващото бъдеще, към целия предстоящ живот. Видя лицето на Дани да губи цвета си и да пребледнява като стена, а очите му да стават все по-огромни и незрящи; разбра, че детето може всеки миг да падне в несвяст върху мокрите от бира листове; чу собствения си глас — слаб, пиянски, гузен в стремежа да върне времето назад — да си пробива път през онзи крехък звук на чупеща се кост и да изрича: Дани, добре ли си?. Ответното изпискване на Дани и ужасеното възклицание на Уенди, когато дойде при тях и видя под какъв странен ъгъл спрямо лакътя виси ръчичката на Дани; в света на нормалните семейства няма да видиш ръка да виси в такова положение. После нейният писък, щом го грабна в обятията си, и несвързаното й хлипане: О, Божичко, Дани, о, мили Боже, о, Господи, бедната ти ръчичка… А той, Джак, стоеше там в някакво тъпо вцепенение и се мъчеше да проумее как можа да се случи подобно нещо. Очите му срещнаха погледа на Уенди и прочетоха в него омраза. Не му беше хрумнало как би се изразила в действия тази омраза, едва по-късно си даде сметка, че жена му би могла да го напусне онази вечер, да иде в мотел и на сутринта да подаде молба за развод или пък още на момента да извика полиция. Тогава видя само, че Уенди го мрази, и от това се почувства напълно парализиран, съвсем сам. Беше ужасно. Сигурно така се усеща човек пред очите на смъртта. После тя се втурна към телефона и набра номера на болницата, додето момченцето пищеше в ръцете й, а Джак не я последва; остана насред разхвърляния си кабинет, поемаше миризмата на бира и мислеше…)