— Исках само да ви кажа… дължа ви обяснение.
— Никого ли не познавате в Париж?
— Елате. Не може да останете и да слушате тази останала без дъх индианска флейта… У тях, в Андите, това е разбираемо, при пет хиляди метра надморска височина човек не може да вдишва, а само издишва… не и на улица „Сен-Луи-ан-Ил“… Много добре знам, че когато хората не се познават, както сме ние с вас, всичко изглежда възможно… Аз също съм живял достатъчно дълго, за да се науча да нямам вяра на онези бели полета, по които човек може да напише каквото му скимне… Сещате се, че няма да ви говоря нито за любов, нито дори за приятелство… само за взаимопомощ… Имаме нужда от… от разсейване, и двамата… Това е. Разсейване… за да забравим…
— Вижте, Мишел… Нали бяхте Мишел?
— Да, Мишел съм. Помните ли, преди малко ви блъснах, докато излизах от таксито и…
— Вие сте пиян от мъка. Какво сте направил?
— … не успях да си тръгна. Бях й обещал да замина далеч, за да не се изкуша да изтичам там и… Не можах. Аз съм онова, което се нарича слаб човек, а при нас, слабите хора, когато някой обича една жена, то е с такава… сила, че… когато тя трябва да умре по… технически причини, да, по отвратително органични причини… защото са го открили прекалено късно и… Говорех ви, мисля, за това, че при нас, слабите хора, любовта и окончателните сбогувания, независещи от волята ни, са чиста злоупотреба с властта… и приемат страшни измерения… от нежност. Мисля си, че вие може би сте силна жена, не знам, не ви познавам, и в такъв случай ви моля да ме извините за притеснението. Не мога, госпожо — забележете, че отново ви казвам „госпожо“, за да подчертая, че сме си чужди — не мога, госпожо, да се оплача от нищо друго, освен от слабостта, защото силата, госпожо, не е на страната на слабите — трябва да отбележите, че го казах сполучливо и че не ми липсва ирония, следователно и ресурси…
Мълчание. Помислих, че е затворила. Силна жена. После чух гласа й:
— Къде сте?
— В ложата на сеньор Галба в „Клапсис“… сеньор Галба, спомняте си, човекът без покритие от застраховките…
— Чакайте ме на бара. Идвам.
Седнах пред тоалетката. Шест издути електрически крушки и бутилка коняк. Наздраве на влюбените, наздраве на краля на Франция. Мъжът без женската си половина ме гледаше в огледалото. Той, другият, аз, човекът без родно място. Взеха ти родното място, старче. Изборите ти, небето, полята и бостаните. А си мисля, че от цялата ми родина косите й бяха място по-тайнствено и по-сигурно дори от детските ми скривалища. Когато светлите й коси даваха приют на очите ми, преживявах моменти, за които човек може да говори само като за висше познание, основание за съществуване, което се простираше и върху всичко, което не беше тя, като че ли най-сетне разбирах каква липса и какво лишение са наточили бодлите и вкаменили камъка. Имах женска половина и не можеше и дума да става за търсене. Родното ми място имаше глас, сякаш създаден от живота за негово собствено удоволствие, защото си мисля, че и животът има нужда от веселие, като съдя по цветята по поляните, които се усмихват още повече от другите. Когато бяхме в къщата ни в Бриак, времето не влизаше вътре, а смирено оставаше отвън и бе толкова добре дресирано, че дори започваше да лае, когато тя отидеше в селото и се забавеше там. Тук говоря само за онова, което всяка двойка познава, това са неща, издълбали най-стария коловоз по земята. Говоря ви за една щастлива липса на оригиналност, защото щастието няма какво повече да измисли. Нищо от онова, което ни свързваше, не беше само наше, нищо не беше различно, уникално, рядко или изключително, имаше дълготрайност и вечност, имаше двойка, бяхме по-стари от човешката памет. Не мисля, че има щастие, което да няма все същия вкус от незапомнени времена. Хляб, сол, вино, вода, хладина и огън, двама сме, и всеки е земя, и всеки е слънце.
— Често си мисля какви ли щяхме да станем, ако не се бяхме срещнали…
— Това се нарича да спиш с някого.
— Има толкова мъже и жени, които се пропускат! Какво ли става с тях? От какво ли живеят? Ужасно несправедливо е. Мисля си, че ако не те познавах, щях да прекарам живота си да те мразя.
— Точно заради това виждаш толкова хора, които мразят. Виждаш сума ти хора, мразещи онези, които не са успели да срещнат, и точно това се нарича приятелство между народите.