Джос Стърлинг
Скай
Саванти — книга първа
На Люси и Емили
Първа глава
Колата потегли, оставяйки момиченцето на тротоара. Тя трепереше от студ с тънката си тениска и къси панталонки. Седна на бордюра и уви ръце около коленете си. Вятърът разрошваше русата й коса — светла като пухчета на глухарче.
„Кротувай, изрод, или ще се върнем и ще те вземем“ — казаха те.
Тя не искаше да се връщат. Знаеше го, макар че не си спомняше името си, нито къде живее.
Покрай нея мина семейство, което отиваше към колата си. Майката имаше шал на главата си и носеше бебе, а бащата държеше за ръката прощъпалник. Момиченцето се втренчи в утъпканата трева и започна да брои маргаритките. „Какво ли е да те носят?“ — запита се тя. Отдавна не я бяха гушкали и й беше трудно да гледа. Виждаше златистия ореол, който блестеше около семейството — цветът на любовта. Тя нямаше доверие на този цвят. Водеше към болка.
Жената я забеляза. Момиченцето обгърна още по — плътно коленете си, опитвайки се да стане толкова малка, че никой да не я види, но напразно. Жената каза нещо на съпруга си, даде му бебето, приближи се и приклекна до момиченцето.
— Изгуби ли се, миличко?
„Кротувай, изрод, или…“
Детето поклати глава.
Вътре ли влязоха мама и татко? — Жената се намръщи и цветовете й придобиха червения оттенък на гнева.
Момиченцето не знаеше дали да кимне. Мама и татко ги нямаше отдавна, но това беше много отдавна. Не дойдоха да я видят в болницата, но останаха заедно в огъня. Тя реши да не казва нищо. Цветовете на жената пламнаха в пурпурночервено. Детето изтръпна. Беше я разстроило. Оказваше се, че онези, които току- що бяха тръгнали, говореха истината. Тя беше лоша. Винаги правеше нещастни хората. Момиченцето сложи глава на коленете си. Може би, ако се престореше, че я няма, жената отново щеше да се почувства щастлива и да отмине. Понякога ставаше така.
— Горкото — въздъхна жената и се изправи. — Джамал, би ли се върнал да кажеш на управителя, че тук има изгубило се дете? Аз ще стоя при нея.
Момиченцето чу, че мъжът шепне насърчително на прощъпалника, и после стъпките му, които се върнаха в ресторанта.
— Не се тревожи. Сигурна съм, че родителите ти те търсят. — Жената седна до нея, като смачка петата и шестата маргаритка.
Детето започна да трепери силно и да клати глава. Не искаше да я търсят — нито сега, нито никога.
— Всичко е наред. Знам, че си уплашена, но след минута ще бъдеш с тях.
Момиченцето изхленчи и после запуши с ръка устата си „Не трябва да издавам звук. Не трябва да вдигам шум. Аз съм лоша. Лоша.“
Тя обаче не вдигаше шума. Не беше виновна. Около нея вече се бяха насъбрали много хора. Полицаи с жълти елеци като онези, които обградиха дома й в онзи ден. Гласове. Говореха й. Питаха я как се казва.
Но това беше тайна. Тя отдавна беше забравила отговора.
Втора глава
Събудих се от стария кошмар, когато колата спря и двигателят угасна. Главата ми беше притисната до възглавницата и сънят ме теглеше надолу като котва, затова ми трябваше известно време да си спомня къде съм. Не бях на онази бензиностанция край магистралата, а в Колорадо с моите родители. Непрекъснато се местехме и бяхме на път.
— Какво ще кажете? — извика Саймън, както татко предпочиташе да го наричаме. Изкара очукания стар форд, който беше купил в Денвър, и тържествено посочи къщата. Дългата му прошарена кестенява коса започваше да се измъква от ластика във въодушевлението му да ни покаже новия ни дом. Заострен покрив, дъсчени стени и мръсни прозорци Не изглеждаше обещаващ. Едва ли не очаквах, че от вратата ще изскочат семейство Адамс. Надигнах се, седнах и потърках очи, опитвайки се да прогоня упорития страх, останал след съня.
— О, скъпи, прекрасна е. — Сали, майка ми, отказа да се обезкуражи. Щастливият териер, както я наричаше шеговито Саймън, стискаше зъби и никога не се отказваше. Тя слезе от колата. Последвах я, без да съм сигурна дали съм уморена от пътуването, или от кошмара. Думите, които ми хрумнаха, бяха „мрачна“, „развалина“ и „скапана“. Сали обаче намери други думи. — Мисля, че ще стане разкошна. Вижте капаците на прозорците! Сигурно са оригинални. И верандата! Винаги съм обичала верандите, да седя на люлеещ се стол и да гледам залеза. — Кафявите й очи искряха от трепетно очакване, а къдравите й коси подскачаха, докато бързо изкачваше стъпалата.
Тъй като живеех с тях от десет години, аз отдавна бях приела, че родителите ми са малко откачени Те обитаваха свой въображаем свят, където порутените къщи са „старинни и очарователни, а мухълът „придава атмосфера“. За разлика от Сали, аз се смятах за ултрамодерен човек, седнал на стол, който не е убежище на дървояди, и в стая, където през зимата няма ледени висулки от вътрешната страна на прозорците.