Общата ни печалба беше внушителна. Тръгнах си с близо пет хиляди долара, а мъжът от Тексас — с няколкостотин хиляди, за ужас на Шон.
— Обещаваш ли, че ще ги похарчиш за апартамент във Флорида? — попитах мъжа от Тексас, който се представи като Джордж Мичъл Трети, защото си го представих как ги дава всичките на семейство Кели с друго прибързано и необмислено залагане.
— Обещавам, миличка. И нещо повече, ще го кръстя на теб. Как се казваш?
Скай Брайт.
— Красиво име. „Скай Брайт“, вдвам! — Той размаха шапката си и се отправи към касата, подръпвайки панталоните си за колана.
Тъй като комарджиите са суеверни, скоро ме засипаха с молби за съвет за следващото завъртане на рулетката. Шон ме дръпна за ръката.
— Мисля, че е най-добре да излезем — мазно каза той. Аурата му пулсираше в червеното на гнева.
— Добре, както кажеш — отвърнах мило.
— Ще се погрижа да ти дадат печалбата. Чек?
— Ами… на името на родителите ми, моля. Все още не съм си открила банкова сметка в Съединените
щати.
— Добре. — Хватката му върху ръката ми съвсем беше слаба и показваше, че контролът му се изплъзва. Шон се опита да се пошегува с това. — Трябва да те изведа оттук, преди да разориш банката. Искаш ли да съсипеш някои от конкурентите ни?
Означаваше ли това, че Шон подозира, че съм използвала способностите си на савант, за да победя колелото на рулетката?
— Мисля, че играх достатъчно. Късметът на начинаещия. Не искам да го насилвам.
Шон се овладя и продължи да действа според програмата си.
— Добре, тогава да отидем да хапнем нещо. Имаме отличен ресторант на последния етаж, с гледка към Ред Рок Каньон. Само ще оставя чиповете ти в офиса. — Той тръгна към касата. От аурата на задоволство, която го обграждаше, разбрах, че Шон няма никакво намерение да ми изплати дори един цент.
Не устоях на изкушението да проверя дали Зед още слуша, въпреки че беше рисковано. Все пак, Мария Кели беше заета.
„Слушаш ли?“
„Да. Още се смея за рулетката. Браво, мила. Не се сдържах да не ти подскажа. Виктор не е доволен.“
Гласът му в съзнанието ми ме успокои и намали страха ми.
„Един от най-хубавите ми моменти, благодарение на теб.“
Последва мълчание.
„Трябва да побързам. Виктор казва, че Даниъл Кели е на последния етаж. Мислим, че играта започва.“
„Пак ли ще се опитат да промият мозъка ми?“
„Много е вероятно, но ние няма да го допуснем. Не забравяй да поддържаш силни щитовете си. Ние ще се придвижим на позиция. На по-долния етаж има екип, преоблечени като чистачи.“
„Къде си? “
„Наблизо. По-добре да приключваме разговора в случай, че Шон слуша.“
„Мисля, че той не може, но може би Мария е някъде там. Бих казала, че тя е най-силният савант.“
„Тогава трябва да прекъснем. Пази се.“
„Да, ти също.“
Двайсет и пета глава
Пътуването с асансьора беше едно от най-трудните неща, които бях правила. Трябваше да прикривам факта, че ми се гади от нерви, защото много добре си спомнях какво се случи последния път, когато бях сама с Даниъл Кели и сина му.
— Е, какво искаш? Тук правят хубав клубен сандвич. — Шон потри ръце. Трябваше му само черно наметало и да изграчи: „Уа-ха-ха“, за да бъде завършен злодей. Намирах го за жалък.
— Да, звучи чудесно.
— Харесва ли ти Лас Вегас?
— Уникален е.
Той се изкикоти подигравателно.
— Такъв е. Сътворено от човека игрище.
— Учиш ли в колеж?
— Не, направо влязох във фамилния бизнес.
— Хотели?
— И други неща.
Шон очевидно предпочиташе другите неща — изнудването и насилието. Усещах как той си мисли, че върви по стъпките на баща си. Всъщност той беше напълно достоен за съжаление, тъй като изобщо не притежаваше проницателността и способностите на баща си и сестра си. Беше страшен само когато заплашваше, че ще изсмуче чувствата ми
Вратите на асансьора се отвориха и аз видях познатия ми вече коридор. Не можах да не се поколебая, преди да изляза.
— Проблем ли имаш?
— Не… само момент на дежа вю.
Шон приглади мустака си, за да прикрие усмивката си.
— Чувството ми е познато. Виж, Скай, искам да те представя на баща си. Той е главен изпълнителен директор на фамилния бизнес. Няма да се бавим. Съгласна ли си?
„Правя го заради Зед“ — помислих си и тръгнах след Шон към заседателната зала.
Даниъл Кели чакаше начело на масата като в онзи ден преди седмици.
— А, Скай, радвам се да те видя отново. — Той стана и махна с ръка, затваряйки вратата с телекинетичните си способности.