Но да оставим къщата. Планините зад нея бяха изумителни. Издигаха се невероятно високо в ясното есенно небе. На върховете им белееше сняг. Простираха се вълнообразно до хоризонта като приливна вълна, застинала във времето, уловена точно когато се готви да се извие над нас. Скалистите им склонове бяха обагрени в розово от светлината на късния следобед, но над заснежените участъци, където падаха сенки, се превръщаше в студено сиво-синьо. Горите, с които бяха обрасли, вече бяха изпъстрени в златисто. Групи трепетлики изпъкваха над тъмните ели. Забелязах лифт и писти за ски, които изглеждаха почти отвесни.
Това трябваше да са Скалистите планини, за които бях чела, когато родителите ми съобщиха новината, че ще се местим от Ричмънд на река Темза в Колорадо, САЩ. Бяха им предложили договор за една година като художници в нов Център за изкуство в градче на име Рикънридж. Местен мултимилионер и почитател на работата им си беше втълпил, че скиорският курорт на запад от Денвър се нуждае от инжекция култура в лицето на родителите ми Сали и Саймън.
Когато ми съобщиха „добрата“ новина, аз проверих в уебсайта на градчето и открих, че Рикънридж е известен с осемте си метра сняГвсяка година и нищо повече. Щеше да има каране на ски, но никога не си бях позволявала училищните екскурзии до Алпите, затова щях да бъда на милиони години назад от връстниците си. Вече си представях унижението си още на първия уикенд, докато се препъвам по детските писти, а другите тийнейджъри се спускат по професионалните писти.
Родителите ми обаче се влюбиха в идеята да рисуват сред Скалистите планини и сърцето не ми даде да вгорча голямото им приключение. Престорих се, че нямам нищо против да пропусна предпоследната година в колежа в Ричмъцд с всичките ми приятели и да се запиша в гимназията в Рикънридж. Бях свикнала с Югозападен Лондон през шестте години, откакто ме осиновиха, бях се борила да се измъкна от ужаса и мълчанието, бях преодоляла срамежливостта си и имах свое обкръжение, в което се чувствах обичана. Бях изключила странните черти на характера си — като онова цветно нещо, което сънувах. Вече не търсех аурите на хората, както правех, когато бях дете, и не обръщах внимание, когато контролът ми се изплъзваше. Успях да стана нормална — е, през повечето време. Сега се впусках в неизвестността. Бях гледала много филми за американските средни училища и се чувствах повече от несигурна за новото ми място на образование. Наистина ли американските тийнейджъри имаха пъпки и понякога носеха размъкнати дрехи? Никога нямаше да се вместя сред тях, ако филмите се окажеха верни.
— Е, добре. — Саймън потри ръце в избелелите си дънки — навик, от който всичките му дрехи бяха изцапани с маслени бои. Беше облечен в обичайния си бохемски размъкнат стил, докато Сали изглеждаше много елегантна с новите си панталони и сако, купени специално за пътуването. Аз се чувствах някъде между двамата — умерено раздърпана с моите дънки „Ливайс“. — Да влезем да я разгледаме отвътре. Господин Роденхайм каза, че е повикал майстори. Обеща, че ще измажат къщата отвън веднага щом стигнат до там.
Ето защо къщата приличаше на бунище.
Саймън отвори предната врата, която изскървд, но не падна от пантите си. Приех го като малка победа за нас. Майсторите явно си бяха тръгнали преди малко и ни бяха оставили за подарък големи найлони, стълби, кутии с боя и наполовина боядисани стени. Надникнах в стаите на горния етаж — боядисана в тюркоазено, с голямо легло и гледка към планинските върхове. Трябваше да бъде моя. Може би престоят ни нямаше да бъде толкова ужасен.
Изстъргах с нокът пръските боя от старото огледало над шкафа. Бледото, сериозно момиче в отражението направи същото и се вгледа в мен с тъмносините си очи. Изглеждаше призрачна в сумрака. Дългите й руси коси се виеха на непокорни кичури около овалното й лице. Изглеждаше крехка. Самотна. Затворничка в стаята, минала през огледало. Алиса, която не е успяла да мине през огледалото.
Потреперих. Сънят още ме измъчваше и теглеше към миналото. Трябваше да престана да мисля за това. Хората — учители, приятели и други — ми бяха казвали, че съм склонна да изпадам в меланхолични блянове. Но те не разбираха, че ми… знам ли… липсва нещо. Аз бях загадка за самата себе си — вързоп от откъслечни спомени и неизследвани тъмни места. Главата ми беше пълна с тайни, но бях загубила картата, която ми показваше къде да ги намеря.