— Покани ме да вляза. — Зед се плъзна по корем на клона.
— Престани! Слез оттам! — Паникьосах се и се зачудих дали да не извикам Саймън
— Не, не викай баща си. Трябва да говоря с теб.
Размахах ръце към него.
— Махай се! Не те искам тук.
— Знам. — Зед се отказа от идеята да влезе насила в стаята ми. — Скай, защо не знаеш какво е савант?
Замислих се дали да не трясна прозореца и да сложа край на тази странна среща от сорта „Ромео и Жулиета“.
— Не мога да отговоря, когато не разбирам въпроса.
— Ти ме чу да ти говоря — в главата си. Не само разбра намека ми, а чу думи.
— Аз… аз…
„Ти ми отговори. “
Втренчих се в него. Той го правеше отново. Телепатия — нали така се наричаше? Не, не, аз проецирах — това се случваше.
— Всички саванти могат да го правят.
— Нищо не чувам. Не разбирам за какво говориш.
Виждам и трябва да знам защо.
Бях объркана и единствената стратегия, която можах да измисля, беше отричането. Трябваше да го разкарам от моето ябълково дърво.
— Сигурна съм, че това е много интересно, но е късно и искам да спя. Затова… лека нощ, Зед. Ще поговорим някой друГпът. — Например никога.
— Няма ли поне да ме изслушаш? — Той скръсти ръце на гърдите си.
— Защо да го правя?
— Защото аз съм твоя сродна душа.
— Престани. Не те разбирам. Ти не си нищо за мен. Груб си и студен и дори не ме харесваш и непрекъснато ме критикуваш.
Зед пъхна ръце в джобовете си.
— Значи това е мнението ти за мен.
Кимнах.
— Знам. Може би това е поредният ти коварен план да ме унижиш по някакъв начин — като се преструваш, че ме искаш.
— Ти наистина не ме харесваш, нали? — Той се изсмя глухо. — Страхотно, сродната ми душа не разбира абсолютно нищо за мен.
И аз скръстих ръце на гърдите си, но за да прикрия факта, че треперя.
— Какво има за разбиране? Лесно е да прозреш какво мислят кретените.
Отчаян от многократните ми откази, Зед протегна ръка към мен.
Отстъпих назад.
— Слез от дървото ми — Пръстът ми трепереше, когато посочих портата.
За моя изненада той не възрази, само се вгледа изпитателно в лицето ми и после кимна.
— Добре. Но не всичко е свършило, Скай. Трябва да поговорим.
— Махай се.
— Тръгвам си. — Зед скочи на земята и изчезна в нощта.
Въздъхнах облекчено, тряснах прозореца и се хвърлих в леглото. Придърпах завивките около себе си, свих се на кълбо и се зачудих какво става тук. И какво да направя по въпроса.
* * *
В онази нощ отново ми се яви сънят, но този път с повече подробности. Спомних си глада. Не бях яла нищо от дни освен чипс и шоколад, от които вече ми се гадеше. Коленете ми бяха изцапани и косата ми беше сплъстена от едната страна, на която предпочитах да лежа през нощта. Устата ме болеше и устната ми беше подута там, където беше срязана отвътре. Седях на затревения бордюр и не чувствах нищо освен страх, трепетно усещане на паника в стомаха си, което можех да надвия само като се съсредоточа върху маргаритките. Те бяха чисто бели и препънатите им венчелистчета блестяха дори в мрака. Обвих с ръце коленете си, свивайки се като някоя от тях.
Миризмата тук не ми харесваше — на кучета, отходни газове от автомобили и боклуци. И на огън. Мразех огъня. Колите по магистралата бучаха монотонно. Шумът звучеше ядосано и забързано. Никой нямаше време за едно изгубило се момиченце.
Чаках.
И после сънят се промени. Този път при мен не дойде жена с шал на главата, а Зед. Той се наведе над мен и протегна ръка.
— Ти си моя. Дойдох да те взема.
Събудих се с разтуптяно сърце точно когато зад планината се зазоряваше.
* * *
Следващите няколко дни в училище бяха бавно мъчение. В сравнение с първите седмици, когато рядко виждах Зед, сега го срещах непрекъснато. Усещах замисления му поглед, докато вървях по коридорите или в столовата. Молех Тина да ме кара с колата и дори се отбивах при госпожа Хофман, когато се връщах, за да не бъда сама вкъщи. Зед ме беше превърнал в затворничка. Едно беше да въздишам по Върколака отдалеч, но съвсем друго той да се е прицелил в мен.
Рано в събота сутринта на вратата са почука. Саймън и Сали още бяха в леглото, затова аз отидох да отворя. Държах чашата с чай в ръката си и очаквах, че е някаква пратка от ателието.
На прага обаче стоеше Зед. Държеше огромен букет цветя. Бутна го в ръцете ми, преди да успея да затворя вратата под носа му.
— Хайде да започнем отначало. — Той протегна ръка. — Здравей, аз съм Зед Бенедикт. А ти?
Взех цветята, които бяха в любимите ми цветове — тъмночервени и сини.