Дръпнах ръка от хладното стъкло, извърнах се от огледалото и слязох долу. Родителите ми стояха в кухнята, както обикновено погълнати един от друг. Връзката между тях беше толкова пълна, че понякога се чудех как намират място за мен.
Сали уви ръка около кръста на Саймън и сложи глава на рамото му.
— Не е зле. Спомняш ли си първата ни квартира близо до Ърлс Корт, скъпи?
— Да. Стените бяха сиви и всичко се тресеше, когато метрото минаваше под къщата. — Той я целуна по къдравата къса кестенява коса. — Това тук е дворец.
Сали протегна ръка, за да ме включи в мига. През последните няколко години се бях научила да не проявявам недоверие към жестовете им на обич, затова я хванах. Сали мълчаливо стисна пръстите ми, признавайки какво ми струва да не се дърпам стеснително от тях.
Много се вълнувам. Все едно е Коледа. Усмихнах се.
— Никога нямаше да се досетя.
— Има ли някой тук? — На вратата на верандата се почука и в къщата влезе възрастна жена. Имаше прошарена черна коса, тъмнокафява кожа и триъгълни обеци, които се поклащаха почти до яката на подплатеното й в златисто яке. Носеше ядене в касерола и умело затвори вратата с крак. — Ето ви и вас. Видях, че пристигате. Добре дошли в Рикънридж.
Сали и Саймън се спогледаха развеселено, когато жената влезе като в дома си и остави яденето на масичката в коридора.
— Аз съм Мей Хофман, вашата съседка на отсрещната страна на улицата. А вие трябва да сте семейство Брайт от Англия.
Госпожа Хофман, изглежда, не искаше някой друГда участва в разговорите й Енергията й беше страховита. Улових се, че изпитвам желание да се превърна в костенурка и да се скрия в черупката си.
— Дъщеря ви не прилича на никого от вас. — Госпожа Хофман отмести настрана кутия с боя. — Видях ви, като спряхте. Знаете ли, че от колата ви тече масло? Трябва да я поправите. Кингсли в сервиза ще се погрижи, ако му кажете, че съм ви го препоръчала. Ще ви поиска приемлива цена, но да знаете, че не взима пари, за да ви я докара — това е за сметка на сервиза.
Сали ми отправи гримаса в знак, че съжалява.
— Много сте любезна, госпожо Хофман.
Съседката пренебрежително махна с ръка.
— Тук държим да бъдем добри съседи. Така и трябва да бъде. Почакайте до зимата и ще видите. — Тя насочи вниманието си към мен и ме погледна с проницателните си очи. — Ще се запишеш ли в единайсети клас в гимназията?
— Да… госпожо Хофман — смотолевих.
— Срокът започна преди два дни, но ти сигурно го знаеш. Внукът ми също е предпоследна година. Ще му кажа да се грижи за теб.
Яви ми се кошмарно видение на мъжки вариант на госпожа Хофман, който неотлъчно ме води из училището.
Убедена съм, че няма да е…
Тя ме прекъсна, като посочи касеролата.
— Реших, че ще бъдете признателни за готвено ядене като начало за новата ви кухня. — Госпожа Хофман подуши въздуха. — Виждам, че господин Роденхайм най-после се е заловил да оправя къщата. Крайно време беше. Казах му, че тази къща е срам за квартала. А сега, починете си и ще се видим, когато се настаните.
Тя си тръгна, преди да имаме възможност да й благодарим.
— Е, беше интересно — отбеляза Саймън
— Моля те, оправи изтичането на масло още утре — престорено замоли Сали и притисна до гърдите си сключените си като за молитва ръце. — Няма да понеса да бъда тук, ако тя открие, че не си послушал съвета й. А тя ще дойде пак.
— Като обикновената простуда — съгласи се Саймън.
— Тя не е… много като британците, нали? — осмелих се да се обадя.
Всички се засмяхме — най-доброто освещаване на къщата, което можехме да направим.
* * *
Същата вечер разопаковах куфара си и наредих нещата си в стария шкаф. Сали ми помогна да сложа отдолу хартия за тапети. Шкафът все още миришеше на мухъл и чекмеджетата заяждаха, но ми харесваше, че е боядисан в бяло. Сали го нарече „обезпокоителен“. Бях го изпитвала, защото бях прекарала много години в онзи край на емоционалния спектър.
Зачудих се за госпожа Хофман и странното градче, в което бяхме дошли. Беше много различно — чуждо. Дори въздухът на тази надморска височина не беше достатъчен и ме измъчваше леко главоболие. Отвъд прозореца ми, обрамчени от клоните на ябълково дърво близо до къщата, тъмните очертания на планината се извисяваха на фона на тъмносивото небе в облачната нощ. Върховете се издигаха като съдии над градчето и ни напомняха на нас, човешките същества, колко сме незначителни и тленни.
Дълго време избирах какво да облека за първия си ден в училище и накрая се спрях на дънки и тениска от „Гап“ — достатъчно анонимни, за да не се откроявам сред другите ученици. Помислих още малко и извадих плътно прилепваща по тялото качулка с английското национално знаме, избродирано в златисто отпред. По-добре беше да се приема такава, каквато съм.