— Да, разбирам. — Донякъде, ако вярвах на всичко това, но аз не вярвах.
Зед нежно обви в шепа брадичката ми
— Но въпреки незначителния шанс, аз те открих. И то не къде да е, а на футболното игрище. Скай БрайГот Ричмъвд, Англия.
Беше изключително странно.
— Какво означава всичко това?
— Означава, че ще бъдем заедно до края на живота си.
— Шегуваш ли се?
Той поклати глава.
— Но аз съм тук само за една година.
— Само една година?
— Такъв е планът.
— И какво ще правиш след това? Ще се върнеш в Англия?
Повдигнах рамене и се престорих, че съм спокойна.
— Не знам. Зависи от Сали и Саймън Ще бъде трудно, защото ще съм учила тук една година, а учебната програма в Англия е съвсем различна. Не искам да започвам отначало.
— Тогава ще намерим начин да останеш. Или аз ще дойда с теб в Англия.
— Какво? — Осезателно съзнавах, че Зед отново е преплел пръсти с моите. Не си бях представяла какво е някое момче да държи ръката ми. Беше хубаво, но и малко страшно.
— Да, по дяволите. Това е сериозно. — Той стисна пръстите ми. — За да не избяга тя на хълмовете.
— Това пък какво означава?
Зед хвана едната ми ръка и я пъхна в джоба на якето си. Продължаваше да я държи, когато се наведе до мен и погледна от нивото на очите ми.
— Помислих си, че отначало ще се страхуваш малко, докато свикнеш с мен С добрата ми страна, не с лошата.
— Да се страхувам?
— Върколакът, спомняш ли си? Ти ме смяташе за лош. Прочетох го в мислите ти.
„Той знае за Върколака?“ Направо ме гръмна.
— Защо? Готино е.
Изпъшках задавено от унижение.
Зед се засмя. Смущението ми му доставяше удоволствие. Гадняр.
— Знам, че понякога е трудно да се говори с мен, например когато се срещнахме в запустелия град. Аз преживявам… — Той поклати глава. — В момента ми е трудно. А понякога се чувствам смазан Тежат ми твърде много неща.
Е, добре, не вярвах на щуротиите за сродна душа, но не можех да отрека, че Зед притежава свръхестествената способност да краде мислите ми
— Не си го измисляш, нали? Наистина го правиш. — Мислех си как той, изглежда, знае какво ще кажа, преди да съм си отворила устата.
— Правя много неща. — Слънцето се плъзна зад хоризонта и меденожълтата светлина се превърна в старо злато. — Бих желал да направя някои неща с теб, Скай, ако искаш. Сгреших, когато ти се натрапих и заявих, че си моята сродна душа. Ти трябва да го разбереш заедно с мен. Все пак имаме време до края на живота си.
Преглътнах. Тина ме беше предупредила. Имаше ли нещо по-примамливо от това някое момче да ти каже, че си родена за него? Така правеха лошите момчета, за да съблазнят горките наивнички в приказките, нали? В момента обаче не можех да мисля по този въпрос. Мислех само за Зед, който изглеждаше толкова… обнадежден.
— Какви неща?
Той нежно прокара ръка по рамото ми и хвана пръстите ми.
Да се разхождаме с мотоциклета.
Усмихнах се свенливо.
— Вече го направихме.
— Тогава сме отметнали първото квадратче. После може да отидем на кино в Аспен или да рискуваме вечеря в Рикънридж и всички да ни зяпат през цялото време.
— Киното звучи добре.
— С мен?
Наведох глава.
— Може да рискувам. Веднъж. Но все още не те харесвам много.
— Разбирам. — Зед кимна сериозно, но очите му се усмихваха.
— И не вярвам на тези приказки за сродни души. Това не оставя място за избор. Все едно е някакъв космически уреден брак.
Той направи гримаса.
— Тогава ще го оставим настрана засега. Стъпка по стъпка. Е, ще излезеш ли с мен?
Какво бих могла да кажа? Харесвах този Зед, който ми донесе цветя и изпълни дузпата така, че да спаси от унижение една новодошла, но не бях забравила ядосания, опасен Върколак.
— Добре, ще ти дам шанс.
Зед вдигна пръстите ми до устните си, захапа ги закачливо и ги пусна.
— Тогава имаме среща.
Десета глава
Прекарах следващите няколко дни, терзаейки се за решението си. Отчасти бях развълнувана, че Зед ме покани на среща. Вярно, той ловко ме манипулира, за да се съглася, но нямаше да съм човешко същество, ако не се бях почувствала поласкана. Както каза веднъж Зоуи, всяко момиче с пулс би искало някой от братята Бенедикт да я покани на среща. И все пак не исках да споделям това дори с най-близките си приятелки, главно защото не смеех да си мисля, че е истина. Изпитвах налудничавото чувство, че ако го изрека на глас, то ще изчезне като каляската на Пепеляшка в полунощ. Освен това се тревожех какво ще каже Тина. Сигурно нещо от рода на: „Да не си се побъркала?“. Страхувах се, че ако говоря с нея, тя ще ме убеди, че Зед ме манипулира, че ме обича, и ще ме зареже в класическата схема на лошото момче. Исках да вярвам на новия Зед — че го бях преценила погрешно, че той може да бъде нежен и добър, че имаме много общи неща и можем да намерим още, ако имаме време. Но трябваше да проумея толкова много неща — савантите (наистина ли съществуваха?) и сродните души, които бяха обсебили Зед. Най-силното ми опасение беше, че той само се преструва, че ме харесва, защото се нуждае от мен по някакъв начин, който все още не можех да разбера.