Зед ми се усмихна мило.
— Вече бях тръгнал, когато ти се обадих.
— Наричаш го „обаждане“? — Седнах на предната седалка и потеглихме през градчето. — Можеше да използваш мобилен телефон като всички други хора.
— Покритието е лошо тук. Има твърде много планини
— Това ли е единствената причина?
Ъгълчетата на устните му потрепнаха.
— Не. Така те чувствам по-близо.
Трябваше да помисля по този въпрос.
— Разговаряш ли с някой друГпо този начин?
— Със семейството си. Ние имаме най- ниските сметки за телефон в долината.
Засмях се.
— А с братята си в Денвър?
Зед сложи дясната си ръка на облегалката на седалката и докосна врата ми
— Защо задаваш толкова много въпроси?
Извинявай, Зед, но това не е нормално.
— За нас е нормално. — Той зави по пътя, който минаваше покрай скиорските хижи и водеше към дома му. — Ще спра.
— Защо? Какво има?
— Нищо. Съмнявам се дали ще имаме възможност да останем насаме, когато пристигнем в къщата, затова искам да те целуна.
Дръпнах се леко назад.
— Зед, наистина ли искаш да бъдеш с мен?
Той разкопча предпазния ми колан.
— Категорично да. Ти си всичко, което искам и от което се нуждая.
— И все пак не разбирам.
Зед допря глава до моята. Почувствах горещия му дъх в ухото си.
— Знам, че не разбираш. Опитвам се да ти дам времето, което ти е необходимо, за да ме опознаеш достатъчно добре и да ми имаш доверие.
— А целувките?
Той се подсмихна.
— Трябва да призная, че те са за мен. Егоист съм в това отношение.
Бащата на Зед ни посрещна пред къщата. Беше с работен гащеризон и носеше кутия с инструменти. Нещо в начина, по който се движеше, показваше, че знае как да си служи с ръцете си, роден инженер. Домът на семейство Бенедикт представляваше дървена хижа с пристройки, боядисана в цвят на ванилов сладолед, сгушена до началото на лифта на върха на града.
— Ето те и теб, Зед. — Господин Бенедикт избърса с парцал мазните си ръце. — Видях те, че идваш. Неизвестно защо Зед изглеждаше обезпокоен
Татко!
— Знаеш, че не можем да контролираме тези неща, ако не се съсредоточим. Ти забрави да си изградиш щит. Скай, радвам се да те видя отново. Мисля, че така и не ни запознаха както трябва. Аз съм Сол Бенедикт.
От къщата изскочи Хавиер.
— Здравейте!
— Ох, не и ти — изпъшка Зед.
— Защо?
— Татко видя Скай и мен.
Хавиер вдигна ръце.
— Невинен съм. Изобщо не бях близо до съзнанието ти, въпреки че се досещам какво е станало.
— Не ходи там — предупреди го Зед.
— Какво означава „близо до съзнанието ти“? — попитах подозрително.
Тримата очевидно се почувстваха неудобно. Бих се заклела, че вратът на Сол се зачерви.
— Разговаряхте ли с него, докато пътувахме с колата?
— Не точно.
— Тя знае? — тихо попита Сол. — Откъде?
Зед повдигна рамене.
— Случи се неволно. Чухте какво каза мама за нея. Скай е мост. Трудно е да го преминеш.
Мост? Това пък какво беше?
Сол ми направи знак да вляза пред него в къщата.
— Синът ми говори ли ти в съзнанието ти, Скай?
— Ами… може би.
— Казвала ли си на някого?
— Не. Това звучи малко шантаво.
Той, изглежда, изпита облекчение.
— Ние предпочитаме хората да не знаят за това. Благодаря ти, че си го запазила в тайна.
— Няма за какво.
— Имаш ли проблем с това?
— Не, но се притеснявам, когато Зед, изглежда, знае какво си мисля, преди да съм си го помислила. — Да не споменавам за сродните души.
Бръчиците около очите на Сол станаха по-дълбоки — мълчалив смях.
— Да, всички се чувстваме така със Зед. Когато беше малък, той не вярваше, че Дядо Коледа се спуска през комина, за да остави подаръците. Но човек постепенно свиква с това.
Домът им беше много приветлив — смесица от разнообразни предмети от цял свят, разпръснати из дневната, най-много от Латинска Америка. Атмосферата излъчваше семейно разбирателство. Надникнах зад ъгъла и видях огромно количество скиорски принадлежности, натрупани в килера.
— Еха!
— Да, ние гледаме сериозно на карането на ски, въпреки че Зед предпочита сноуборда — ласкаво се усмихна Сол.
— Обществен враГномер едно — подхвърли Хавиер и се престори, че застрелва брат си.
— Сноубордистите и скиорите не се ли разбират?
Не през цялото време — отвърна Сол. — Ти караш ли ски?
Зед сигурно прочете отговора в мислите ми
— Не?
— Англия не е известна с хубав сняг.
— Татко, имаме спешен случай. Интензивни уроци още щом падне първият сняг.