По-добре първо най-лошото.
— Нагоре.
— Добър избор. Имам едно любимо място и искам да ти го покажа.
Тръгнахме под дърветата. Повечето сняГот лекото преваляване по-рано през деня се беше плъзнал надолу по клоните и се бе разтопил, разкривайки тъмнозелените иглички и по-светлия оттенък на лиственицата. Въздухът беше чист и искрящ като ослепителния блясък на кристал и звездите изпъкваха още по- релефно на небето — малки светли точки. Вървяхме бавно, заобикаляйки дърветата. Малко по-нагоре имаше преспи, спускащи се по планината, докато зимата превземаше територията.
Снегът не слиза по-надолу до Деня на благодарността — обясни Зед.
Вървяхме хванати за ръце още няколко минути. Той нежно докосваше пръстите ми през ръкавицата. Намирах за странно и мило, че това момче, със славата на най-костеливия орех в Рикънридж, изглежда доволно да се разхожда така. Зед беше интригуващ с противоречията си.
Освен ако, разбира се, Тина не беше права и ако той не се правеше на такъв, какъвто аз исках. Браво, Скай, знаеш как да разваляш хубавите моменти.
Снегът стана дълбок до глезените и гуменките ми не вършеха много добре работата си да пазят краката ми сухи.
— Трябваше да помисля за това — измънках и изритах бучка лед от платнената си обувка, преди да се разтопи и да намокри крака ми.
— Дарбата ми не помага много за практични неща като това, съжалявам. Трябваше да ти кажа да си обуеш ботуши.
Понякога Зед беше много странно момче.
— Какви други способности мислиш, че имаш, освен телепатията?
— Различни, но преди всичко виждам бъдещето. — Той спря на едно особено красиво място, горска полянка, покрита с дебел, чист сняг. — Искаш ли да правим фигури в снега?
Зед вмъкна въпроса в разговора толкова небрежно, че ми се зави свят.
— Започвай. Не ми позволявай да те спра.
Той се ухили, търкулна се в дълбокия сняГи размаха крака и ръце, за да направи фигура на ангел.
— Хайде, знам, че ще скочиш в снега.
— Защото виждаш бъдещето ли?
— Не, защото аз ще те съборя.
Зед бързо се изправи и преди да успея да се подготвя, ме дръпна на снега до него. Е, след като бях в снега, трябваше да направя фигура на ангел. Лежах по гръб, гледах звездите и се мъчех да не позволя на безпокойството си, че съм савант и вероятната предстояща опасност да вгорчат зашеметяващата красота на гората нощем. Чувствах до себе си Зед, който ме чакаше да направя още една стъпка към него.
Какво виждаш? — попитах.
— Не всичко и не през цялото време. Не мога да „видя“ бъдещето на семейството си или поне рядко. Ние сме много близки и има твърде много смущения и променливи величини.
— И те ли могат същото?
— Само мама, за щастие. — Той седна и изтръска снега от лактите си. — Останалите имат други дарби.
— Видял си бъдещето ми в онова лошо предчувствие?
Зед потърка лицето си.
— Може би. Но ако ти кажа какво точно видях, може или да променя нещо, или да стана причина да се случи. Не мога да знам със сигурност. Възприятията ми стават по-прецизни, колкото съм по-близо до събитието. Знам само с определена сигурност, че ще се случи нещо една-две секунди, преди да стане. Но пак може да се обърка. Това се случи на лодката — като се намесих, аз спомогнах за причиняването на онова, което се опитвах да предотвратя.
— Няма ли да ми кажеш защо няма да бъда добра скиорка?
Той поклати глава и почука с пръст по челото ми
— Не, нито дори това.
— Добре, мисля, че предпочитам да не знам.
Ветрецът изшумоля в клоните. Сенките под дърветата потъмняваха.
— Кажи ми, как издържаш да знаеш толкова много неща? — попитах тихо. Зед беше пълна моя противоположност в много отношения — аз знаех много малко за себе си и за миналото си, а той знаеше твърде много за бъдещето.
Зед стана и ме дръпна да се изправя.
— През повечето дни това е проклятие. Знам какво ще кажат хората, как ще свърши филмът, какъв ще бъде резултатът от мача. Братята ми не разбират или не искат да мислят как се чувствам. Всеки от нас трябва да се справя с дарбата си.
Нищо чудно, че Зед имаше проблеми с взаимоотношенията си в училище. Той винаги беше една крачка пред другите, винаги знаеше и му тежеше ужасяващо чувство за безполезност, без да може да промени последиците, като прегарянето на пицата. Сърцето ме заболяваше само като си помислех за това.
— Всичко това е много странно.
Зед сложи ръка на раменете ми и ме придърпа към себе си.
— Да, разбирам. Но и ти трябва да разбереш, Скай. Предполагам, че това е нещо като да си в асансьор с музика. Свири някъде на фона, но я чуваш едва когато обърнеш внимание. От време на време обаче изведнъж зазвучава силно в главата ми. Пред очите ми се разиграват сцени. Невинаги познавам хората или разбирам намеренията им. Това става по-късно. Може и да се опитам да спра събитието, но те обикновено се случват по начин, който не очаквам. Мъча се да блокирам виденията и успявам за известно време, но щом забравя, те се връщат. Реших, че всичко това звучи по-скоро като проклятие, отколкото дарба. Зед беше малко по-напред от другите, когато внимаваше. И после ме осени прозрение.