— Не и този път.
— В опасност ли е Скай?
— Нямаме причина да смятаме така. — Виктор замълча за миг. — Искам да ви кажа нещо поверително. Трябва да го знаете, за да се погрижите за безопасността на Скай, но ще ви помоля да го запазите в тайна.
За един ужасяващ момент се запитах дали той няма да каже на родителите ми онези неща за савантите. Нямаше да му повярват.
— Моето семейство е тук като част от програмата на ФБР за защита на свидетели Опасяваме се, че информацията за местонахождението ни е изтекла от съучастници на хора, които помогнахме да изпратят в затвора. Целта на нападението сме били ние, а не дъщеря ви, затова смятаме, че тя няма да бъде в опасност, стига да стои далеч от нас.
— О, горките! — Сали седна, клюмна като издишаща надувна кукла. — Само под какво напрежение живеете.
Саймън предугади следващата стъпка.
След като местоположението ви вече не е тайна, ще се преместите ли?
— Надяваме се, че няма. Ще се помъчим да не бием на очи.
„Ще спра като шампион на Колорадо за юноши и ще се оттегля непобеден“ — беше казал Хавиер. Не искаше да става известен в други щати. А Зед избягваше да блесне на бейзболното игрище, за да не привлича внимание.
— Но още е рано да се каже. И е трудно да се премести цялото семейство. Предпочитаме първо да се справим със заплахата, да я ликвидираме и после да видим какво е положението ни.
Описах кръГс върха на пръста си.
— И щом от ФБР изтича информация, трябва да запушите дупката, преди да продължите по-нататък, или проблемът ще продължи да ви преследва.
Погледът на Виктор стана пронизителен.
— Умно момиче.
— Права съм, нали?
— Да. Можем да те защитаваме по-добре на място, което познаваме, докато се уверим, че е безопасно.
— Разбирам.
Виктор стана и прибра в джоба си касетофона.
— Много си симпатична, както каза татко. Благодаря ви, че ни отделихте време, Скай, госпожо и господине Брайт.
— Няма проблем, агент Бенедикт — отвърна Саймън и ги изпрати до външната врата.
Сали седна до мен край масата. Саймън се настани от другата ми страна и хвана ръката ми.
— Е — рече той.
Да. — Облегнах глава на рамото му, забравила за кавгата ни
— Съжалявам, Скай, но не можем да ти позволим да се виждаш с онова момче извън училище, ниго пък с някой друГот семейството му, докато не бъде решен случаят.
— Не е честно.
— Не е, миличка. Съжалявам.
* * *
Тъй като не можех да се срещам със Зед през свободното си време, аз нямах търпение да го видя в училище, за да разбера какво ще се случи със семейството му. Почувствах се много объркана, когато той не дойде на училище през следващите няколко дни. Ужасно се разтревожих и ходех насам — натам без обяснение за насиненото си око. Чувствах се страшно неудобно, идваше ми да се свия тихо в ъгъла.
— Хей, Скай, да не си започнала да тренираш бокс? — възкликна Нелсън на висок глас, като ме видя в коридора.
Опитах се да дръпна кичур коса над раната си.
— Не.
Други ученици ме гледаха така, сякаш бях музеен експонат. „Странно момиче с насинено око, елате да видите!“
— Тогава как получи тази синина?
Засилих се и хукнах с надеждата да стигна до класната стая, преди Нелсън да изтръгне истината от
мен.
— На мен можеш да кажеш, Скай. — Той хвана ръката ми, но вече не закачливо, а сериозно. — Удари ли те някой?
Отметнах косата от лицето си и го погледнах в очите.
Вчера се натъкнах на един лакът.
— Чий?
— На Зед. Нищо не е станало.
Знаех си, че от това няма да
— Нищо? Шегуваш се! Къде е той? — Нелсън беше готов да избухне. излезе нищо хубаво. Зед трябваше да се грижи по-добре за теб.
— Всичко е наред.
— Не е наред, Скай Зед не е подходящ за момиче като теб.
— Стана неволно.
— Тогава какво по-точно се случи? — Нелсън сложи ръка на вратата, за да ми попречи да вляза. — Как се натъкна на лакътя му?
Какво можех да кажа? Че сме били мишена на убиец? Това щеше да бъде като да взривя кашон с фойерверки в училище.
— Разхождахме се в гората и аз се спънах и паднах върху него. Ще ме пуснеш ли да вляза? И без това изглеждам глупаво. Не искам и да закъснея.
Нелсън спусна ръката си.
— Обаче аз те пазя, не забравяй. Може и да е станало неволно, но не го виждам тук да проверява как си. Ще поговоря със Зед.
— Недей.
— Не можеш да направиш нищо, за да ме спреш, Скай.
Сега трябваше да се опасявам и от още нещо — Нелсън да се разправя със Зед, мислейки погрешно, че ме защитава.
Зед се появи след два дни. Виктор докара него и Айвс на училище с лъскава „Тойота Приус“ с тъмни стъкла и ги остави пред вратата. Видях само, че влязоха вътре бързо, защото трябваше да тичам, съобразявайки се с „времето на Саймън“, който настояваше да ме води на училище. Саймън тръгваше в последната минута, когато трябваше да отиде някъде. Това беше добре за художниците, но не и за учениците.