— Само ще слушам.
— Добре. Но все някога ще те накарам да пееш.
Четиринайсета глава
Следващите седмици бяха мъчителни и за двама ни. Открадвахме само по няколко минути насаме в училище и не можехме да бъдем заедно по-дълго. Трябваше да внимаваме другите ученици да не ни лепнат етикета „двойка“, за да не стигне слухът до преследвачите на семейството на Зед. Това доведе до чувство за вина, защото трябваше да лъжа най-добрите си приятели какво става. Тревожех се и за лошото предчувствие на Зед, а той се ядосваше, че не може да е до мен, за да ме пази, и се изнервях, след като се стъмнеше. Цялата ситуация предизвика стрес в нас. Заплахата беше голяма.
— Случило ли се е нещо между теби Зед, Скай? — попита Тина един следобед, докато украсявахме класната стая за Хелоуин.
Окачих низ лампички с формата на тикви над бялата дъска.
— Не.
— Между вас сякаш имаше нещо, докато той не насини окото ти. Нещо повече ли стана? Да, само малко повече.
— Какво?
Тя смутено повдигна рамене.
— Не те е ударил или нещо такова?
— Не!
— Бенедикт са малко странни. Никой всъщност не ги познава добре. Говорим за тях, разбира се, но не съм чувала някое момиче от училище да се среща с братята Бенедикт. Кой знае какви тайни крият?
Реших да отвърна на огъня с огън.
— Имаш предвид луда баба, заключена в килера? Или вуду кукли, окачени над труповете на жертвите им?
Тина се засрами.
— Не мислех такива неща.
Зед не бие гаджетата си.
Тя се хвана за думите ми.
— Значи ти си му гадже?
Опа.
— Не точно. По-скоро приятелка.
— Трябва да призная, че се успокоих, като чух това. — Тина разпъна хартиена паяжина над таблото за съобщения. — Знаеш ли, че Нелсън се е нахвърлил върху Зед заради онова, което ти е направил?
— Не!
— Да, в съблекалнята на момчетата след тренировката по баскетбол.
— Казах му, че вината е моя, а не на Зед!
— Нелсън бди над тебизключително много. Сигурно си забелязала. Мисля, че това е неговият вариант на желанието на баба му да ни държи под око всичките.
— Някой пострадал ли е?
— Не. Треньорът ги разтървал. Задържали след часовете и двамата. Зед отново е в списъка за наблюдение за временно отстраняване от училище.
— Не исках това.
— Кое? Момчета да се бият за теб? Би трябвало да си поласкана.
— Кретени.
— Да, момчетата са кретени.
Стиснах палци.
— Виж, Зед и аз се харесваме, но няма да стане нищо повече. — Е, поне докато заплахата за живота ни не премине.
— Добре, разбирам. В безопасност си — рече Тина, но не прозвуча много убедено. — Искаш ли да дойдеш за „лакомство или номер“ с нас?
— Това не е ли за малки деца?
— Не пречи и на нас, големите, да се забавляваме. Маскираме се, ходим от врата на врата да искаме бонбони и накрая се събираме в нечий дом. Мама каза, че тази година може да отидем у нас.
— Какви костюми обличате?
— Всякакви — на вещици, дяволи, вуду магьосници с кукли, надвесили се над труп на бабичка в килера — такива неща.
— Звучи забавно.
За мое неудобство Саймън си падна по идеята да ми направи костюм за Хелоуин. Той често използваше различни материали в изкуството си и се увлече, когато допуснах грешката да му кажа, че ще ходим за „лакомство или номер“. Саймън ми направи костюм със скелет от плат, който блестеше призрачно с бяла светлина и много убедителна маска с череп за главата. Той изработи костюми и за себе си, и за Сали
— Нали не мислите да идвате с мен? — ужасена попитах аз, когато Саймън нареди маските в кухнята в утрото на Хелоуин.
— Напротив. — Тонът му беше сериозен, но в очите му съзрях смях. — Това е точно каквото иска една тийнейджърка — родителите й да се домъкнат на купона в приятелката й в първата й вечер след наказание да не излиза.
— Кажи ми, че той лъже! — помолих Сали.
— Разбира се, че лъже. Четохме за американските обичаи за Хелоуин и разбрахме, че е наш дълГкато добри, порядъчни граждани на Рикънридж да отваряме вратата, облечени колкото е възможно по — страшно, и със сладки неща да разваляме зъбите на младите от местното население.
— Ще раздавате бонбони, издокарани така?
— Да. — Саймън развълнувано почука с пръст по маската с черепа.
— Радвам се, че няма да съм вкъщи.
Срещнах се с приятелите си пред бакалията в седем часа. Всичките бяха маскирани като вещици, призраци, духове и зомбита. Атмосферата беше идеална — тъмна и безлунна вечер и дори имаше мъгла, която добавяше към сатанинската тема. Зоуи беше облечена с фантастичен вампирски тоалет с наметало с червена подплата и си бе сложила големи бели зъби. Тина беше избрала да се издокара като вълшебница, с островърха шапка и дълго наметало, а на лицето си беше нарисувала сребристи звезди. Нелсън беше издокаран като зомби — не много умно от негова страна (ха — ха). Чувствах се малко неловко с прилепналия си по тялото костюм на скелет.