— Благодаря.
Зед изскочи зад мен, хвана ме през кръста и ме вдигна във въздуха. Изпищях.
— Как мина урокът?
— Изобщо не ставам за карането на ски.
— Да, помислих си го. — Той ме завъртя. — Имам само една минутка, преди да дойде следващата кабинка, достатъчно, за да си открадна една хапка от онова, което си купила.
— Това твоето момиче ли е, Зед? — попита продавачът.
— Да, Хосе.
— Защо винаги най-хубавите момичета са заети? Е, какво да се прави. — Той ми даде чашата с кафето и ми намигна.
Зед ме заведе в колибата си в началото на лифта. Чувахме скърцането и стържене на колелата, които движеха лифта. Вгледах се в лицето му, докато той проверяваше нещо на контролното табло — широките му рамене, когато посегна да поправи нещо на монитора, и гъвкавите мускули на ръцете му. По — рано не разбирах защо приятелките ми прекарват толкова много време да се възхищават на момчетата в предишното ми училище. Сега вече бях в техния клуб. Наистина ли беше мое това великолепно момче? Трудно ми беше да повярвам на късмета си.
— Откъде знаеш къде е кабинката? — попитах, докато Зед разсеяно отхапа от поничката. — Хей!
Той се засмя, дръпна пликчето далеч от обсега ми и посочи екрана. Редицата светлинки отброяваха, докато кабинките минаваха над стълбовете.
— Това ми показва, че имам четири минути.
Скочих, грабнах поничката от ръката му и облизах конфитюра.
— Обичаш сладко, а?
Забелязал си?
Горещият шоколад с всички екстри ми го подсказа.
Отхапах един залък и му подадох поничката.
— Може да я изядеш.
Зед я изгълта и после отпи глътка кафе.
— Пфу! Мляко. Трябваше да се досетя. Необходимо ми е нещо, за да премахна лошия вкус. — Той почука с пръст по брадичката си, докато гледаше монитора. — Сетих се! — Зед се наведе и допря устни до моите. Почувствах странна тежест в тялото си, която ме караше да се вкопча в Зед или да се свлека в краката му. Той измънка от удоволствие и задълбочи целувката.
Прекъсна ни пристигането на следващата група скиори. За жалост, тя се състоеше предимно от хлапета от гимназията, които започнаха да удрят по вратата и да подсвиркват, като видяха какво става в колибата.
— Стига си се натискал, Зед! Пусни ни да слезем! — изкрещя момиче от часовете ми по биология.
— Долу лапите, момче! — изрева момче от дванайсети клас.
— Добре, добре — отвърна Зед и ме пусна да стъпя на краката си. Изглеждаше по-скоро доволен, отколкото смутен, докато моето лице изследваше всички нюанси на червения спектър.
Скиорите тръгнаха към пистите. Постоях със Зед десетина минути и после се качих на лифта за подножието на склона.
— Благодаря ти, че дойде — каза Зед, докато затваряше вратата на кабинката. — Още имаш малко захар по устните. — Той ме целуна нежно и оправи якето ми.
— Мисля, че пак ще ти дойда на гости. Струва ми се, че повече ми харесва да се возя на лифта, отколкото да карам ски.
— Пази се.
Ще се опитам. И ти се пази.
* * *
Тина упорстваше с уроците ми по ски дотолкова, че през уикенда преди Деня на благодарността аз вече можех да се придвижвам по детската писта, без да падам, докато стигна до края.
— Йо-хо! — Тя изигра кратък танц на място, когато успях. — Рицари джедаи, пазете се!
Изхлузих ските.
— Мисля, че все още не съм голяма заплаха за Империята.
— Това е начало. Не го подценявай. — Тина взе ските си. Тази неделя беше много по-облачно от първия път на склоновете. Времето беше в мрачно настроение и върхът на лифта не се виждаше. Наредихме се на опашката и видяхме, че зад гишето седи Сол.
— Здравейте, Тина, Скай. — Той пусна Тина да мине през въртележката, която обаче не изщрака за мен. Сол ме задържаше. — Днес няма смисъл да се качваш горе, Скай. Хавиер е дежурен. Дадох на Зед свободен ден, за да кара сноуборд.
— Ами, добре.
Кабинката щеше да тръгне всеки момент. Тина ми махна с ръка.
— Чакай тук. Бързо ще се спусна. Времето е твърде лошо, за да се мотая.
Отместих се встрани и другите от опашката влязоха в кабинката.
— Не можем да ви разделим със Зед, а? — попита Сол, който седна до мен на пейка в чакалнята, когато кабинката започна пътуването си нагоре по склона.
— Така изглежда — побутвах с крак снега. Имах странното чувство, че Сол ме подозира в нещо.
— Не искаме да ви се случи нещо лошо. — Той протегна дългите си крака и ми напомни за сина си.
Знам. Всичко е спокойно, нали?
— Да. Не знаем какво да мислим. Иска ми се да вярвам, че заплахата е преминала, но съзнанието ми говори друго.
— Крият ли се?