— Така предполагам. Съжалявам, че ти се забърка в тази история. Онези хора знаят, че ако хванат един член на семейството ми, силите на всички ни ще намалеят. — Профилът му беше благороден, докато гледаше към планината, а изражението му — решително. Усетих, че Сол принадлежи на околния пейзаж по начин, характерен за малцина местни жители. Той беше в унисон с природата, част от мелодията. Планинецът — изправен като преграда между семейството си и опасността. — Виктор смята, че те не подбират кого нараняват — продължи Сол, — стига ние, останалите, да сме толкова осакатени емоционално, че да не можем да функционираме като екип. Затворил съм вкъщи всички, не само Зед. Но не можем да караме вечно така. Работата ни е трудна, а нашите момчета трябва да бъдат свободни, да изпуснат парата, да забравят. Не могат обаче да го направят, ако не им е позволено да се държат нормално.
— Знам, че трябва да стоят вкъщи. Зед ми каза. Но не е ли опасно той да е на открито, като кара сноуборд? А и Хавиер е сам в планината.
Сол махна петънце нечистотия от шева на джинсите си.
— Не се тревожи за момчетата. Имаме охрана. Сега знаем, че савантът използва предпазен щит, и сме наясно какво търсим. Онзи път в гората… може да се каже, че ни хванаха по бели гащи. Това няма да се случи отново. А ти внимаваш ли?
— Да. Не излизам сама. Сали и Саймън знаят, че трябва да са бдителни за хора, които не познаваме.
— Добре. Бъди нащрек. — Седяхме мълчаливо няколко минути. Тишината беше изпълнена с неизречени
думи.
— Зед ви е казал, нали?
Сол хвана ръката ми.
— Карла и аз знаем. И сме изключително доволни. Не можахме да не забележим, че със сина ни се е случило нещо изключително важно. Заради теб, Зед и другите мислим, че е правилно да го пазим в тайна, докато бъде решен проблемът.
— Другите?
— Скай, мисля, че не разбираш в какво се въвличаш. Сега ти си приоритет номер едно за Зед, така както за мен е Карла. Това ще бъде трудно за другите. Ще им се стори нечестно, че най-малкият е намерил сродната си душа, докато те тепърва трябва да търсят своите. Ще се радват за него, но няма да са човешки същества, ако не завиждат.
Не искам да създавам проблеми на семейството ви
Той потупа ръката ми
— Знам. Само ни дай време да преживеем трудностите и те с нетърпение ще те приемат като една от
нас.
— Но аз не знам почти нищо. Още свиквам със Зед. Не съм мислила за нищо по-нататък, освен за следващите няколко седмици.
Сол се усмихна многозначително.
— Не се безпокой, Скай. Всичко ще си дойде на мястото с времето. Не си взела под внимание, че това е дар от Бога и природата. Ще почувстваш каквото трябва, когато си готова.
Надявах се, че той е прав. Чувствата ми към Зед се засилваха, но все още не бяха достатъчни, че да мисля за обвързване до края на живота, каквото очакваха родителите му. Познавах се добре и съзнавах, че ще се измъкна, ако някой ме принуждава и притиска. Засега Зед, изглежда, проявяваше разбиране, но колко дълго щеше да продължи търпението му?
Много бях разочарована, че не видях Зед онзи следобед, въпреки че известно време се мотах в края на пистите. Тина се спусна бързо. Беше ядосана на някакъв сноубордист, който едва не се блъснал в нея на склона.
— Да не е бил Зед? — попитах притеснено.
— Не. Един кретен с надуто самочувствие и без мозък, иначе известен като Нелсън Опитваше се да ме смая. — Тя хвърли екипировката си в багажника на колата. — Готова ли си да се прибереш вкъщи?
— Да, благодаря. Значи Нелсън все още не те е убедил?
Тина спря пред вратата откъм шофьорското място.
— В какво? Че сме идеални един за друг? Моля те!
Е, добре, това не прозвуча обнадеждаващо, но аз знаех много добре какво е раздразнение и ми беше ясно, че не трябва да се застъпвам за него, когато Тина не беше в настроение. Наместих се на предната седалка. Тина превъртя ключа на стартера, но колата запали едва след няколко опита.
Боже. Това не ми харесва. Сутринта работеше добре. — Тя превключи на задна скорост. — Боклук.
— Да разбирам ли, че любимият ти брат е разжалван?
— Можеш да се обзаложиш.
Криво-ляво се върнахме в града с изнервящото усещане, че колата ще ни остави всеки път, когато намалеше скоростта на някое кръстовище.
— Готова ли си да слезеш да буташ? — мрачно се пошегува Тина.
Стигнахме до главната улица, когато колата отказа.
— Тина, мисля, че е най-добре да я закараш на сервиз.
— Да, схванах посланието. — Тя зави в предния двор на бензиностанцията в Рикънридж. Работеха само помпите. Сервизът беше затворен в неделя. Автомонтьорът Кингсли, който беше дежурен на касата, излезе, когато чу давещия се двигател.