— Вдигни капака, миличка — каза той на Тина, надникна вътре и се почеса по главата. — Струва ми се, че алтернаторът се е повредил.
Това не изясняваше нещата.
Кингсли сигурно забеляза недоумяващите ни изражения.
— Алтернаторът зарежда акумулатора. Без него колата няма мощност.
— Умряла кола. — Тина ритна гумата.
— Временно умряла кола. Повредата не е фатална. Утре ще ти я поправя.
— Благодаря, Кингсли.
— Ще я избутам до работилницата. Може да оставиш нещата си в багажника. Предадохме колата в способните ръце на Кингсли и останахме без превоз.
Лоша работа — изпухтя Тина.
Знаех лек за това.
— Искаш ли да те почерпя кифла с шоколад?
Тя веднага се оживи.
— Точно от това се нуждая. Ти си добра приятелка, Скай.
Хапнахме набързо в кафенето. Успях да разубедя негодуването й срещу Нелсън, като изтъкнах, че той не е злонамерен, а само се престарава в опитите си да спечели вниманието й
— Предполагам, но понякога се държи като голямо бебе — измърмори Тина. — Защо не порасне?
— Може би в момента се намира на остър завой в ученето.
Тя се ухили.
— Хей, кой сега е Йода?
Намръщих се, за да изглеждам като сбръчкан старец.
— Нелсън — добър. Трябва дадеш шанс.
Тина прихна да се смее.
— Я се скрий! Йода не говори с британски акцент!
Повдигнах вежда.
— Искаш да кажеш, че не приличам на него?
— Абсолютно не.
— Пфу, мразя високите момичета.
Излязохме от кафенето. Трябваше да се разделим и всяка да поеме по своя път. Стъмваше се. Лампите на главната улица светнаха и сенките станаха още по-тъмни
— Благодаря за урока и съжалявам за колата ти — рекох и вдигнах ципа на якето си.
— Случват се такива неща. Ще видя дали ще мога да поработя допълнително в магазина, за да платя за ремонта. До скоро.
Бръкнах в джоба си и извадих мобилния си телефон, за да кажа на Сали и Саймън, че тръгвам към
дома.
— Ало, Сали? Колата на Тина се повреди. Вървя по главната улица.
Чух тенекиена музика на фона и после се разнесе гласът на Сали.
— Сама ли си?
— Да. Знам, че не е идеалният вариант. Ще дойдеш ли да ме посрещнеш на половината път? Не искам да вървя сама.
— Тръгвам веднага. Ще се срещнем при магазина. Върви там, където има хора.
— Добре. Ще чакам вътре.
Пъхнах телефона в задния си джоб.
Разстоянието между кафенето и магазина беше петстотин метра и трябваше да пресека кръстовище със светофари. Зарадвах се, защото беше добре осветено и имаше много хора. Докато вървях нагоре по хълма, се запитах какво ли прави Зед. Сигурно вече не караше сноуборд, защото се беше стъмнило. Дали баща му щеше да му каже, че съм ходила до лифта, надявайки се да го видя?
Почти бях стигнала до кръстовището, когато чух стъпки на тичащ човек зад мен. Погледнах през рамо. Едър мъж с набола брада. Главата му беше обръсната, с изключение на дълга опашка от къдрава коса на тила. Дръпнах се настрана, за да му направя път да мине.
— Хей, изпусна това. — Той ми подаде кафява кожена чанта.
— Не, не е моя. — Стиснах по-здраво моята чанта, защото знаех, че червеното ми портмоне е вътре.
Мъжът ми се ухили, сякаш искаше да каже: „Не думай".
Странно, защото в нея има твоя снимка.
— Не е възможно. — Озадачена, аз взех чантата от него и отворих предната част. Оттам ме погледна лицето ми Наскоро направена снимка със скрит фотоапарат на мен и Зед в училищния двор. Джобът на чантата беше претъпкан с банкноти, много повече, отколкото някога бях имала. — Не разбирам. — Погледнах онзи с опашката. В него имаше нещо отблъскващо. Бутнах чантата в ръцете му и отстъпих назад. — Не е моя.
— Твоя е, Скай.
Откъде знаеше името ми?
— Не е. — Побягнах.
— Хей, не искаш ли парите? — извика той и хукна след мен.
Стигнах до ъгъла, но по улицата минаваха толкова много коли, че не можех да рискувам да пресека, без да ме блъснат. Моментното ми колебание му позволи да ме настигне. Мъжът се приближи до мен и аз усетих, че нещо се заби в ребрата ми.
— Тогава нека ти обясня нещата по-ясно, сладкишче. Сега ще се качиш в колата, без да привличаш внимание към себе си.
Поех си дъх, за да изкрещя, и се дръпнах от ръката му.
— Направиш ли го, ще стрелям. — Той отново ме сръга в ребрата с нещо, което чак сега осъзнах, че е пистолет.
До нас, изсвирвайки с гуми, спря черен джип с тъмни стъкла.
— Качвай се.
Всичко стана толкова бързо и плавно, че нямах възможност да измисля план за бягство. Мъжът ме набута на задната седалка, навеждайки главата ми, и затвори вратата. Джипът потегли.