„Зед!“ — изкрещях наум.
— Тя използва телепатия — каза мъжът на предната седалка, който седеше до шофьора. Наближаваше трийсетте и имаше къса червеникава коса и лунички на лицето.
„Скай? Какво става?“ — веднага отговори Зед.
— Хубаво. Съобщи му, че те държим, скъпа. Кажи му да дойде да те вземе. — Пътникът отпред имаше силен ирландски акцент.
Незабавно прекъснах връзката със Зед. Похитителите ме използваха, за да изкарат навън семейство Бенедикт.
— Тя го блокира — докладва червенокосият.
Главорезът на задната седалка ме хвана за врата. Зърнах мама, която чакаше пред магазина и изваждаше мобилния си телефон. Моят телефон в задния ми джоб започна да звъни.
— Той ли е? — попита горилата. — Хайде, отговори.
Може би нямаше да ми позволи да говоря, ако знаеше, че е майка ми. Извадих телефона от скиорския си клин, но той го грабна от ръката ми и натисна бутона за свързване.
— Тя е при нас. Знаеш какво искаме. Око за око, зъб за зъб. Двама Бенедикт за двамата наши. — Мъжът прекъсна връзката и после смъкна стъклото и изхвърли телефона ми. — На кого му трябва телепатия? Това би трябвало да свърши работа.
— Не бяха те, а майка ми. — Започнах да треперя. Вцепенението от шока преминаваше и се превръщаше в смразяващ страх.
— Няма значение. — Мъжът повдигна рамене. — Тя ще каже на семейство Бенедикт.
Чувах жуженето на гласове, които се опитваха да стигнат до мен — не само на Зед, но и на останалите от семейството.
Не се сдържах и отговорих: „Помогнете ми! Моля ви!"
Но после шумът утихна и заглъхна.
— Позволих й да предаде една сърцераздирателна молба. — Червенокосият потърка челото си. — Но онези Бенедикт удрят по щита. Да се махаме оттук.
Той беше савантът.
— Това беше грубо, О'Халоран Оставил си ги да чуят последните думи на момиченцето и после си прекъснал връзката? — изсмя се главорезът.
— Да, и мисля, че това беше хубав щрих. Предизвиква сълзи в очите, нали? — Той се обърна и ми намигна. — Не се безпокой, мила моя, те ще дойдат за теб. Семейство Бенедикт не изоставят своите.
Свих се на кълбо и обвих с ръце коленете си, поставяйки колкото е възможно повече разстояние между себе си и похитителите. Затворих очи и се съсредоточих да намеря път през щита.
— Престани! — троснато заповяда О'Халоран
Отворих очи. Той ме гледаше гневно в огледалото. Бях успяла да му повлияя с опитите си, но не знаех много неща за савантите, за да използвам наученото.
— Ще кажа на Гейтър да те цапардоса, за да изпаднеш в безсъзнание, ако го направиш отново — предупреди ме О'Халоран
— Какво прави? — попита Гейтър с конската опашка.
О'Халоран пак потърка слепоочията си. Моята атака и нападението на семейство Бенедикт срещу щита му се отразяваше.
— Тя е бебе савант. Нямам представа защо тя не знае какво да прави със способностите си, но има такива. Телепат е.
Главорезът се притесни.
— Какво други прави?
О'Халоран повдигна рамене пренебрежително.
— Нищо, доколкото разбирам. Не се тревожи. Тя няма да те нарани.
Гейтър се страхуваше от саванти? Ставахме двама. Но си струваше да го знам — не че в момента можех да направя нещо. О'Халоран беше прав — аз бях бебе от гледна точка на савантите. Ако исках да си помогна, за да се измъкна от тази каша, трябваше да порасна много бързо.
Пътувахме повече от час. Бях преминала състоянието на пълен ужас и сега чувствах притъпяваща безнадеждност. Бяхме твърде далеч от Рикънридж, за да ни настигне някой.
— Къде ме водите? — попитах.
Гейтър се изненада, като ме чу да говоря. Останах с убеждението, че аз съм само средство за постигане на целта — да хванат семейство Бенедикт — и че никой в колата не ме смята за човек.
— Да й кажа ли? — обърна се той към О'Халоран
Савантът кимна. Той мълчеше, водейки битка на невидим фронт, докато семейство Бенедикт отчаяно се опитваха да разчупят щита му.
— Водим те при шефа, сладкишче. — Гейтър извади пакетче дъвка от предния си джоби ми предложи да си взема. Поклатих глава.
— Кой е шефът ви?
— Скоро ще разбереш.
— Къде е той?
— На другия край на пътуването със самолета. — Той посочи самолет, който чакаше на тармака на малко провинциално летище.
— Ще летим?
— Със сигурност няма да вървим пеш до Лас Вегас.
Самолетът
Джипът спря до самолета. Гейтър ме издърпа навън и ме бутна нагоре по стълбичката. излетя веднага и се отправи на юг.
Седемнайсета глава
Стаята ми беше на последния етаж на недовършен небостъргач хотел в улицата на Лас Вегас, известна като Стрип Знаех къде се намирам, защото никой не ми пречеше да гледам през грамадния прозорец от тавана до пода. Небето беше озарено от светлините на казината — неонови палми, пирамиди, влакчета на ужасите, всичките блестящи с безумни обещания. Отвъд този тънък пласт лудост, покрай блещукащите предградия, беше пустинята — тъмна и мъдра. Допрях чело до студеното стъкло, опитвайки се да успокоя водовъртежа от чувства, който бушуваше в мен. Главата ми се въртеше.