След дългия полет кацнахме на някакво летище и ме наблъскаха в друга черна кола, този път лимузина. Надеждите ми да избягам от Гейтър и О'Халоран рухнаха, когато влязохме в подземен паркинГи ме прехвърлиха в хотела с частен асансьор. Замъкнаха ме в мансардата, оставиха ме в стаята ми и ми казаха да си лягам. О'Халоран ми обясни, че засега моето участие е свършило, и ме посъветва да си почина.
Да си почина? Ритнах бялото кожено кресло, поставено до прозореца. Петзвездният хотел беше затвор. Можеше да си вземат телевизора с плосък екран, банята с джакузи и голямо легло с балдахин и да си ги заврат… Имах няколко творчески идеи къде.
Тъй като не ме бяха наранили физически, в момента не се тревожех за съдбата си. Най-мъчителна беше мисълта, че Зед и родителите му преживяват същински ад. Трябваше да им изпратя съобщение, че съм добре. Вече бях опитала по телефона и не се изненадах, че линията е прекъсната. Вратата беше заключена и от тази височина не можех да привлека вниманието на никое живо същество, освен на птиците. Оставаше телепатията. Зед така и не беше отговорил на въпроса ми дали може да разговаря с братята си в Денвър, но беше успял да се свърже с мен през трите километра между домовете ни Възможно ли беше да общуваме през стотиците километри между Колорадо и Невада? Дори не знаех на какво разстояние сме един от друг.
Потърках глава, спомняйки си за болката, която изпитвах, докато водех онзи „местен" телепатичен разговор. Трябваше да имам предвид и О'Халоран Дали поддържаше щита си сега, когато бяхме извън обхват? Той знаеше, че имам малко способности като савант, затова вероятно не очакваше да опитам нещо толкова амбициозно, но ако взимаше предпазни мерки и засечеше непохватните ми опити, О'Халоран щеше да се вбеси и можеше да ме накаже.
В далечината лумнаха фойерверки, част от нощно увеселение в някои от другите казина хотели. Моят хотел се наричаше „Гадателката“. Виждах отражението на кристалната топка, която се въртеше на покрива, в стъклата на сградата на отсрещната страна на улицата. Само част от нея беше завършена. Над останалата част стояха като стражи кранове. Офисите, апартаментите и търговските центрове чакаха края на рецесията, за да бъдат скелетите им облечени в нещо по-привлекателно от железни греди. Върху купчините боклуци, осеяли строежа вдясно, бяха избуяли плевели, които показваха откога е замразен строителният проект — нещо, което собственикът не беше предвидил, въпреки името на хотела. Може би е трябвало да се обърне към савант, който да го посъветва.
Увих ръце около тялото си. Зед ми липсваше толкова осезаемо, че се изненадах. За разлика от него аз не знаех какво ще ми поднесе бъдещето. Трябваше да рискувам и да обезпокоя О'Халоран, но можех да увелича шанса си, като избера момент, когато той би трябвало да спи. Погледнах часовника си. Беше полунощ. Реших да действам в малките часове.
Извърнах се от прозореца и огледах стаята си, търсейки нещо, което би ми помогнало. Бях съблякла скиорския екип, защото ми стана много горещо, и бях надянала хотелския халат, но ми трябваха дрехи, защото се чувствах в неизгодно положение само с дългата хавлия. Върху едната възглавница имаше спретнато сгъната нощница. Разгънах я. На нея беше избродирана емблемата на хотела и изглеждаше като нещо, което човек би си купил от магазин за подаръци. Питайки се дали някой се беше сетил да остави още дрехи, аз отворих гардероба и открих купчина наредени тениски и къси панталони. Означаваше ли това, че похитителите очакват да остана тук известно време?
Всичко това ми идваше в повече и ми беше трудно да го възприема. Чувствах се не на място и не бях в състояние да се съсредоточа. Чудесният контакт с висока разделителна способност, който имах със Зед, се беше разпаднал, и ме бе запратил обратно към навиците ми да си представя сцени от комикси и да виждам убити цветове и несвързани образи. Едва сега, когато ни деляха стотици километри, осъзнах, че съм свикнала с присъствието му и го приемам почти безрезервно. Въпреки че не можехме да прекарваме много време заедно, аз имах увереността, че той е близо до мен. Зед ме беше променил и правеше по — малко страшно онова, което научавах за света на савантите. Сега бях отворена за всички страхове и безумни догадки какво ще се случи. Зед беше моят щит, а не онези, които мислено се упражнявах да изграждам.