— Ставай, сладкишче. Добре ли спа?
— Не съвсем.
Той не обърна внимание на отговора ми и остави подноса на масичката до прозореца.
— Закуска. Яж бързо. Шефът иска да те види.
Не бях сигурна дали ще мога да хапна нещо. Реших да не ядосвам Гейтър с отказа си да се подчиня на такава дреболия и повдигнах капака. Не, щеше да ми се догади от яйцата. Отпих от портокаловия сок и изгризах една препечена филия. Гейтър не излезе от стаята. Стоеше до прозореца и се преструваше, че стреля по птиците, които летяха над сградите, показвайки ми опашката си, завързана с кожена лента. Изглеждаше във весело настроение, съвсем не нервен за участник в отвличане. Хрумна ми, че организаторът на похищението сигурно контролира хотела, иначе Гейтър нямаше да е толкова спокоен, че ме държат тук.
— Нахраних се, благодаря — казах и станах. Фактът, че щях да се срещам с шефа, не вещаеше нищо добро за плановете им за мен. Опитах се да измисля сценарий, в който не ме убиват, за да не ги разпозная, но не можах да си представя такъв.
— Добре, да вървим. — Той ме хвана за рамото и ме изведе в коридора. Завихме наляво, минахме покрай асансьора и отидохме в чакалнята. Макар че стъклата бяха матирани, видях хора, седнали около маса в заседателна зала. Гейтър почука веднъж, изчака да светне зелената лампичка и после влезе, като ме влачеше след себе си.
Страхът изостри образите. Помъчих се да възприема колкото мога повече информация в случай, че по някакво чудо бъда освободена. Около масата седяха трима души. Погледът ми беше привлечен от най — възрастния — мъж с боядисана черна коса и тъмен слънчев загар, който натискаше бутоните на блекберито си. Костюмът му беше дизайнерски, въпреки че изборът му на вратовръзка не беше сполучлив — мавдариновият й цвят не подхождаше на кожата му. Той седеше начело на масата. От другата му страна бяха по-млад мъж и жена. Фамилната прилика беше силна и аз предположих, че те са му деца или близки род нини.
— Ето я, господин Кели Ще чакам навън. — Гейтър ме побутна към масата и излезе.
Господин Кели ме гледа мълчаливо известно време, допрял един до друГвърховете на пръстите си. Другите очевидно го чакаха да направи първия ход и това ме оставяше безпомощна. Знаех само, че семейство Бенедикт са помогнали за осъждането на двама от фамилията Кели. Съдейки по самоуверената му позиция начело на масата, предположих, че гледам известния Даниъл Кели, главата на бизнес им перията Кели, човекът, чието лице се появяваше на деловите страници в пресата по-често от Доналд Тръмп и Ричард Брансън, взети заедно.
— Ела тук. — Кели ми направи знак да се приближа.
Без желание заобиколих масата.
О'Халоран каза, че си савант.
Не знам. — Пъхнах ръце в джобовете си, за да прикрия факта, че треперят.
— Савант си. Виждам го. Колко жалко, че си забъркана в тази история. — Той ми отправи усмивка, която не изразяваше абсолютно никакво съжаление, разкривайки невъзможно равни зъби.
Мъжът вдясно от него се размърда.
— Татко, сигурен ли си, че Бенедикт ще се предадат срещу нея?
— Да, ще се опитат. Няма да се сдържат да не се помъчат да предпазят невинно момиче като нея.
По-младият Кели си наля чаша кафе.
— Ами полицията? Сигурно вече са се включили.
— Няма да могат да я проследят до нас. Пък и тя ще им каже точно каквото й наредя. — Господин Кели се облегна назад на стола. — Интересно. В съзнанието й има тъмни петна.
Разтревожена, отстъпих назад. Той някак четеше мислите ми. Зед ми беше казал, че издавам твърде много за другите саванти. Бързо започнах да изграждам защитни стени.
Той лениво забарабани с пръсти по масата.
— Тюркоазени. Момичешки цвят, не мислиш ли?
— Но не са много силни — отбеляза младата жена, която имаше мазния вид на дива котка, красива, но смъртоносна. — Мога да ги разруша, татко.
— Не, още не я искам сломена.
Светът ми се продъни. Бенедикт мислеха, че е замесен само един савант, и не очакваха, че семейство Кели имат способности като техните. Нещата изведнъж се усложниха много повече.
— Чудиш се какво ще правим с теб, нали, Скай? — Кели протегна ръка към мен. Лицето му се намръщи от неудоволствие. Имаше такъв вид, сякаш страдаше от силно разочарование и искаше и другите да страдат заедно с него.
Предпочитах да докосна змия, затова не извадих ръцете си от джобовете.
— Няма да те убием, ако това си мислиш. Ти не си наш враг. — Той спусна ръката си. — Аз съм бизнесмен, а не убиец.
— Тогава какво ще правите с мен?
Кели стана и оправи сакото си. Приближи се до мен и ме заобиколи, преценявайки ме като художествен критик, на когото показват нова творба. Присъствието му стържеше по нервите ми като дисхармонична музика.