Докато учебният ден привършваше, се запитах дали вечно ще бъда обречена с чувството, че за мен животът е леко разфокусиран, като пиратски филм с лошо качество. Недоволна и малко потисната, аз излязох от училището, за да тръгна към дома си. Промъквайки се през тълпите, които се изсипваха от сградата, аз съзрях лошите момчета, за които бе споменала Тина на обяд. Слънцето ги осветяваше на паркинга и не ввдях нищо озадачаващо в тях, макар че определено изглеждаха различни. Бяха петима и се бяха облегнали на мотоциклетите си Двама бяха афроамериканци, две бели момчета и един латиноамериканец. По всяко време и навсякъде човек мигновено би ги разпознал като заплаха. Израженията им бяха еднакви — подигравателна усмивка към света на образованието, представляван от всички нас, добрите ученици, които прилежно излизахме от училищната сграда след часовете. Повечето ученици страняха от тях като кораби, които отбягват опасни крайбрежни скали. Останалите ги стрелкаха със завистливи погледи, чуваха зова на морските сирени и се изкушаваха да се приближат.
Донякъде ми се искаше да го направя — да отида при тях, уверена в себе си, показвайки среден пръст на останалата част от планетата, защото не е готина. Де да имах крака оттук до вечността, бързо разсъждаващ ум и външност, която кара хората да се заковат на място. О, да, и да бъда мъж също би помогнало. Жените не можеха да докарат онази поза, пъхнали палци в гайките на колана си и риейки в прахоляка с върховете на обувките си. Дали момчетата го правеха непринудено, или пресмятаха ефекта и се упражняваха пред огледалото? Бързо отхвърлих мисълта. Това беше нещо, което биха направили загубеняците като мен. Те бяха по природа толкова студени, че сякаш живееха в своя ледена епоха. Особено ме заинтригува латиноамериканеца. Очите му бяха скрити зад слънчеви очила, докато се подпираше със скръстени на гърдите ръце на седалката на мотора си, крал в двореца си с рицари. Той не трябваше да се бори с убеждението, че му липсва нещо.
Докато гледах, той се качи на мотоциклета си и го форсира като воин, който пришпорва чудовищен жребец. Момчето се сбогува набързо с приятелите си и изфуча от паркинга, разпръсквайки другите ученици. Много бих искала да съм на седалката зад него и да пропусна учебния ден, докато моят рицар ме кара у дома. Или още по-добре, аз да карам мотоциклета, самотната супергероиня, която се бори за справедливост, облечена в прилепнали по тялото кожени дрехи, а мъжете припадат, като я ввдят.
Изблик на подигравателен смях прекъсна хаотичните ми мисли. „Само се чуй!“ Скарах се на прекалено буйното си въображение. Воини и чудовища? Супергерои? Четях твърде много комикси. Тези момчета бяха от различна категория от мен. Аз дори не присветнах на радара им. Би трябвало да съм благодарна, че никой не видя какво става в главата ми, за да разбере каква съм фантазьорка. Контролът ми върху реалността беше малко несигурен от време на време, защото позволявах на мечтите си да оцветят възприятията ми. Аз бях обикновена, а те бяха богове. Така беше устроен светът.
Трета глава
През следващите няколко дни аз обикалях училището, постепенно запълвах празните места на картата си и се учех как се правят нещата там. Щом се залових за работа, установих, че мога да се справям с уроците, въпреки че част от стила на преподаване ми беше непознат. Беше много по-официален, отколкото в Англия — учителите не се обръщаха към учениците на малките им имена и седяхме по един в редица, а не по двама, — но мислех, че се приспособявам добре. И така, приспана от фалшиво чувство на сигурност, аз не бях подготвена за изненадващия шок в първия ми час по физкултура.
Госпожа Грийн, гадната ни учителка по физкултура, поднасяше изненади на момичетата всяка сряда рано сутринта. Трябва да има закон срещу учители, които правят това, така че поне да имаме време да си вземем бележки по болест.
— Госпожици, както знаете, шест от най-добрите ни мажоретки отидоха в колеж, затова търся нови попълнения.
Аз не бях единствената, която изглеждаше оклюмала.
— Я стига! Защо реагирате така? Нашият отбор се нуждае от подкрепата ви. Не можем да позволим на гимназията в Аспен да танцуват и да пеят по-добре от нас, нали?
„Можем, можем“ — повторих монотонно аз под носа си като будистки гуру.
Тя натисна копче на дистанционното и от високоговорителите прогърмя „Ти принадлежиш на мен“ на Тейлър Суифт.