Затворих очи, потърсих вратата, която щеше да отключи способностите ми, и отворих съзнанието си.
Дарбата ми за възприятие изскочи на повърхността. Усещанията, които се разнесоха из помещението, бяха страховити. Видях ги като поток от цветове. Червеното на вълнението и малко черно на страх зад мен и златистото на любовта и зеленият оттенък на вина на Зед.
Сродна душа.
Знанието за това беше там, вкоренено дълбоко като ДНК. Как не го бях видяла? Тялото ми отново се настрои на тоналността на Зед — идеално съответствие, съвършена хармония.
Тогава защо той изпитваше вина? Изследвах зеленото — Зед се чувстваше ужасно, защото беше допуснал да ме отвлекат и защото аз бях страдала вместо него. Той искаше да бъде завързан за стола с окървавено лице и дрехи.
Не знаех защо мозъкът ми е толкова объркан, но сега разбрах на чия страна съм.
— Зед! — изкрещях. — Залегни!
Пистолетът стреля. Зед вече се движеше, предупреден от предчувствието си. Разнесе се втори пукот. Имаше още един стрелец — О’Халоран — горе на гредата — и се опитваше да улучи Хавиер, който беше до вратата. Вместо да се скрие, Зед побягна към мен. Изпищях, защото в съзнанието ми се разигра сценарий, в който той ме напада и аз го застрелвам. Но ръцете ми бяха празни. Нямах пистолет.
„Виктор! Код червено! Код червено!“ Хавиер прокара съобщението през щита на О’Халоран с всичката сила, която успя да събере, предавайки на широк обхват, доловим за всеки телепат.
Зед се хвърли върху мен, както седях свита, притиснала колене до гърдите си.
— Наведи се, Скай!
— Не стреляйте! — замолих се. — Моля ви, недейте!
Усетих, че агресивността на Гейтър и решителността му да убива се повишават в пълноводен поток с червен цвят. Гърбът на Зед представляваше ясна мишена и Гейтър се колебаеше само защото куршумът можеше да мине през Зед и да убие и мен.
— Не! — С изблик на сила, почерпана от отчаяние, аз използвах краката си, за да изблъскам Зед. Куршумът, предназначен за гърба му, попадна в пода между нас и рикошира. И после настана ад. Отекнаха изстрели и през вратата нахлуха агенти, които крещяха, че са от ФБР. Нещо жегна дясната ми ръка. Прониза ме болка. Чуха се сирени и още викове. Полиция. Свих се на кълбо и се разридах.
В суматохата някой се промъкна до мен Зед. Ругаеше и по лицето му се стичаха сълзи. Той затисна с длан раната на ръката ми.
След още няколко отривисти изстрела оръжията млъкнаха. Усетих, че в склада липсват две присъствия — на О’Халоран и на Гейтър. Бяха ли избягали?
— Доведете лекар тук! — изкрещя Зед. — Скай е ранена.
Лежах тихо и хапех устни, за да потисна желанието си да заплача. Не, те не бяха избягали. Те бяха убити в престрелката и енергията им беше угаснала.
До мен дотича полицейски медик.
— Аз ще се погрижа — каза тя на Зед.
Той ме пусна. Ръцете му бяха изцапани с моята кръв. Парамедикът разкъса ръкава ми.
— Само одраскване. Вероятно я е улучил рикоширал куршум.
— Те са мъртви — промълвих.
Зед погали косите ми.
— Да.
Какво се случи с мен?
Медикът ме погледна.
— И главата си ли удари? — Тя видя кръвта на косата ми — Кога стана това?
— Не знам. — Очите ми се насочиха към Зед. — Ти ме заключи в багажника на колата си. Защо го направи?
Зед се стъписа.
— Не съм, Скай Това ли ти сториха? О, Боже, миличка, много съжалявам.
— По-добре да проверим дали има сътресение — каза медикът. — Продължавай да й говориш. — Тя направи знак да донесат носилка, а Зед развърза краката ми
— Аз те застрелях — казах на Зед.
— Не си, Скай. Онези мъже стреляха по нас, не си ли спомняш?
Отказах се.
— Не знам какво да мисля.
— Мисли, че вече си в безопасност.
Видях образ на мъж с оранжева кожа и костюм, който пристига в болницата, за да ме спаси. Кой беше
той?
Двамата медици ме вдигнаха на носилката. Зед държеше ранената ми ръка, докато ме караха към линейката.
— Съжалявам, че те застрелях — казах му. — Но ти ме нападна.
Защо сродната ми душа би ме нападнал?
Другите Бенедикт се насъбраха около носилката. Те бяха зли, нали?
Зед избърса кръвта от лицето ми
— Не съм те нападал и ти не си ме застреляла.
Последният, когото видях от семейство Бенедикт, беше мрачният Сол, и после ме качиха в линейката. Зед се опита да влезе при мен, но аз поклатих глава.
— Аз го застрелях — казах сериозно на медика. — Той не може да дойде с мен. Мрази ме.
— Съжалявам — каза жената на Зед. — Присъствието ти я разстройва. Къде са родителите й?