Сали потърка ръце.
— Странно. Сигурно е бил земен трус. — Тя върна звънеца на мястото му. — Не знаех, че Лас Вегас е в земетръсен район.
Нямах представа дали бях аз или Зед. Дали той ми беше толкова ядосан, че искаше да ме разтърси? Или страхът ми се опитваше да го отблъсне?
Чувствах се вцепенена и позволих на Сали да среше и да сплете косите ми
— Няма да те питам какво се случи, миличка — каза тя, като внимаваше да не дръпне косата около раната ми, — защото трябва да разкажеш всичко на полицията и на ФБР, но само искам да знаеш, че ти не си виновна за случилото се. Никой няма да обвини теб.
— Двама мъже са умрели, нали? — Гласът ми прозвуча някак отдалеч. Имах чувството, че се наблюдавам отстрани как говоря със Сали, докато всъщност съм скрита дълбоко в себе си и се тая зад толкова много врати и ключалки, че никой не може да стигне до мен. Само там се чувствах в безопасност.
— Да. Полицията и ФБР пристигнали едновременно след няколко подадени сигнала. Имало е голямо объркване в комуникациите и лявата ръка не знаела какво прави дясната, така да се каже. Двамата мъже били убити в престрелката.
— Единият се казваше Гейтър. Имаше къдрава коса, завързана на опашка. Той се държеше добре с мен. — Не можах да си спомня защо се сетих за това.
— Тогава съжалявам, че е мъртъв.
Някой на вратата се изкашля. На прага стоеше Виктор Бенедикт заедно с някакъв непознат човек с черен костюм.
— Може ли да влезем? — Виктор ме погледна особено съсредоточено. Трусът не беше минал незабелязано и той ми се виждаше предпазлив, сякаш очакваше бомба или нещо подобно.
— Моля, заповядайте. — Сали стана от леглото и им направи място.
— Скай, това е лейтенант Фарстайн от полицията на Лас Вегас. Той иска да ти зададе няколко въпроса. Имаш ли нещо против?
Поклатих глава. Фарстайн, мъж на средна възраст с бронзов слънчев загар и оредяла коса, придърпа стол до леглото ми.
— Госпожице Брайт, как сте? — попита той.
Отпих глътка вода. Фарстайн ми харесваше. Инстинктът ми подсказваше, че той е искрено загрижен за мен.
— Много объркана.
— Да, чувството ми е познато. — Фарстайн извади тефтерче, за да провери фактите, които беше записал. — Вдигнахте на крак полицията на два щата и ФБР, но се радваме, че ви намерихме жива и здрава. — Той замислено почука с пръст по страницата. — Може би е най-добре да започнете отначало и да ни разкажете как ви отвлякоха.
Напрегнах паметта си, за да си спомня.
Стъмняваше се. Бях ходила на ски. Всъщност само падах със ските.
Виктор се усмихна и лицето му ми напомни на Зед, когато имаше по-нежно изражение.
— Да, чух, че сте взимали уроци.
— Колата на Тина се повреди.
Фарстайн провери записките си.
— Автомонтьорът е открил, че някой е пипал клемите на акумулатора.
— Така ли? — Потърках чело. Следващите стъпки бяха колебливи. — И после Зед и Хавиер ме убедиха да се кача в една кола. Заключиха ме в багажника. Не, не го направиха. — Потрих носа си. — Виждам ги да го правят, но не ми се струва вярно.
— Скай. — Гласът на Виктор беше тих и настойчив. — Какво виждаш?
— Казвате, че двама от братята Бенедикт са отговорни за отвличането ви? — намеси се Фарстайн.
Нещо изщрака в главата ми и картините започнаха да преминават с лекота, плавно и без болка.
— Те се преструваха, че са ми приятели, но всъщност искаха да ме наранят.
— Знаеш, че това не е вярно, Скай. — Виктор се вбеси и стисна устни.
Фарстайн го стрелна с поглед да мълчи.
— Агент Бенедикт, не трябва да прекъсвате свидетелката. И тъй като знам, че сте роднина на онези, които тя обвинява, предлагам да излезете и да изпратите някой ваш колега, който може да слуша безпристрастно.
Виктор се приближи до вратата, с гръб към стаята, но не излезе.
— Онова, което казва тя, е невъзможно. Аз бях с братята си, лейтенант. Те нямат нищо общо с отвличането й — „Скай, защо говориш така?“
Погледнах като обезумяла към Сали.
— Той ми говори в главата ми Кажи му да престане. — Притиснах юмруци до слепоочията си. — Причинява ми болка.
Сали застана между мен и Виктор и хвана ръката ми.
— Господин Бенедикт, мисля, че е най-добре да си вървите. Разстройвате Скай.
Обърнах пълните си със сълзи очи към Фарстайн.
— Аз ги застрелях, нали?
— Не, Скай, вие не сте виновна за смъртта на онези хора.
— Мъртви ли са Хавиер и Зед?
Фарстайн погледна обезпокоено Сали.
— Не — внимателно отговори той. — Мъртви са двамата мъже, които устроиха засада в склада.