— Гейтър и О’Халоран — казах. — Савантът.
— Какъв? — попита Фарстайн.
„Кой от двамата, Скай?“ — настойчиво попита Виктор.
— Махни се от мен! — Скрих главата си под завивките. — Излез от главата ми.
Фарстайн въздъхна и затвори тефтерчето си.
— Виждам, че повече вредим, отколкото правим добро, госпожо Брайт. Ще оставим Скай да си почине. Агент Бенедикт, искам да говоря с вас.
Виктор кимна.
— В коридора. Успокой се, Скай. Ще дойда пак.
Двамата излязоха. Отметнах завивките. Сали ме гледаше със страх в очите.
— Полудявам, нали? — попитах я. — Не мога да си спомня… И чувствам, че онова, което си спомням, не е правилно.
Тя погали ръката ми
— Не си луда. Възстановяваш се след травма. Това изисква време. Смятаме, че хората, които са ти го причинили, вероятно са мъртви, загинали в престрелката. Полицията проверява фактите.
Искаше ми се някой да провери фактите в съзнанието ми Мислите ми бяха като разкъсана украса, изоставена след купон и развяваща се на вятъра — без цел и без котва.
— Ако Зед и Хавиер не са ме отвлекли, тогава защо аз мисля, че са го направили?
* * *
Денят на благодарността дойде и отмина. Единственият знак беше вечерята с пуешко месо в болницата. Съзнанието ми не се проясняваше. Чувствах се като бряГслед преминаване на приливна вълна — с разхвърляни по пясъка остатъци, всичките различни и непознати, разтрошени на парчета. Съзнавах, че в мен бушува силно чувство, но не можех да разбера какво и да проумея кое е било реално и кое — фалшиво. Бях отприщила в себе си нещо и не го контролирах. И резултатът беше катастрофален.
Полицията на Лас Вегас сне всички подозрения от Зед и брат му. Тогава защо ги бях обвинила? Терзаех се от вина, че ги бях въвлякла в тази история, и ми беше неудобно да виждам когото и да е от семейство Бенедикт. Накарах родителите си да обещаят, че няма да ги пускат при мен. Не можех да ги погледна в очите. Виктор обаче дойда няколко пъти с Фарстайн, за да провери дали съм си спомнила още нещо. Извиних се на него и на полицая за объркването си, но нямаше да се изненадам, ако Виктор ме беше намразил.
— Кошмари, госпожице Брайт — това е — с практичен тон заяви Фарстайн. — Преживели сте нещо много страшно и съзнанието ви е объркано.
Той беше любезен, но разбирах, че ме отхвърля като безполезна в разследването си. Всички бяха съгласни, че съм била отвлечена, но никой не можеше да докаже, че е замесен друГосвен двамата мъже в склада. Аз бях ключовият свидетел, но не им отварях никакви врати.
При последното си посещение Фарстайн ми донесе колода карти и букет цветя.
— Заповядайте, госпожице Брайт. Надявам се, че ще ви помогнат да се почувствате по-добре. — Той извади картите и ги разбърка. — Сигурно ви е много скучно тук. Повечето хора обичат да посещават моя град. Съжалявам, че вие прекарахте толкова лошо при нас. — Фарстайн цепи картите и ги раздаде.
Виктор стоеше настрана и ни гледаше от вратата.
— Няма да поквариш момичето, нали, Фарстайн?
— Не може да си тръгне от Лас Вегас, без да заложи нито веднъж.
— Не знам много игри — признах.
— Тогава ще играем на „Война и мир“.
— Ако победя?
— Получаваш цветята.
— А ако загубя?
— Пак ще получиш цветята, но трябва да ми дадеш едно за бутониерата.
Фарстайн си тръгна, закичен с карамфил на ревера.
Виктор остана и се загледа през прозореца. Безпокойството му беше очевидно.
— Скай, защо не искаш да видиш Зед?
Затворих очи.
— Той е много разстроен. Никога не съм го виждал такъв. Знам, че се обвинява за случилото се с теб, но това го съсипа.
Не отговорих.
— Тревожа се за него.
Виктор не беше човек, който се доверява на хора извън семейството си, затова сигурно се безпокоеше. Но какво можех да направя аз? Едва събирах смелост да се събудя сутрин.
Снощи се е сбил.
Сбил се е?
— Добре ли е?
— Било е по-скоро словесна схватка, отколкото юмручен бой.
— С кого се е сбил?
— С две момчета от Аспен Сам си го е търсел. И за да отговоря на въпроса ти, Зед не е добре. Боли го душата, сякаш кърви отвътре, където мисли, че никой друГне вижда.
— Съжалявам.
— Но няма да направиш нищо по въпроса?
В очите ми бликнаха сълзи.
— Какво искаш да направя?
Той протегна ръка към мен.
— Престани да го изолираш. Помогни му.
Преглътнах. Във Виктор имаше някаква безпощадност, която не ми позволяваше да се скрия зад оправданието за объркването си, и тя беше страшна и същевременно предизвикателна.