— Ще… се опитам.
Ръката му се сви в юмрук, преди да я спусне.
— Надявам се да го сториш, защото, ако с брат ми се случи нещо лошо, няма да бъда доволен.
— Това… заплаха ли е?
— Не, истината. — Виктор поклати глава. Раздразнението му беше очевидно. — Ще го преживееш, Скай. Започни да се вглеждаш извън себе си. Това ще ти помогне да оздравееш.
В края на ноември ме изписаха от болницата, но родителите ми бяха решили да послушат съвета на лекарите и да не ме водят направо вкъщи.
— В Рикънридж има твърде много тревожни асоциации — каза им доктор Питърс, консултант психиатърът. — Скай се нуждае от абсолютна почивка и никакъв стрес. — Тя им препоръча възстановителен дом в Аспен Записаха ме и ми дадоха самостоятелна стая — нещо, което можахме да си позволим единствено благодарение на щедростта на анонимен благодетел от Лас Вегас, който беше чул за моя случай по новините.
— Това е лудница, нали? — попитах без заобикалки Саймън, докато Сали подреждаше малкото ми неща в шкафчето. Стаята ми имаше изглед към заснежената градина. Видях момиче, което се разхождаше край езерото, изгубена в собствения си свят, докато една сестра излезе да я прибере.
— Частна клиника — поправи ме Саймън. — Все още не си готова да се върнеш в училище и не можем да си позволим да останем повече в Лас Вегас, затова тук е най-доброто място, където можеше да дойдеш.
Сали се изправи и затвори чекмеджето.
— Можем да се върнем в Англия, Саймън. Скай може да се почувства по-добре сред старите си приятели.
Стари приятели? Поддържах връзка с някои от тях във Фейсбук, но предишната близост някак се изпаряваше, колкото по-дълго не бях там. Нямаше да е същото.
Саймън ме прегърна.
— Ако ще се оправят нещата, ще го направим, но едно по едно, а?
— Трябва да изнасяме лекции в Центъра за изкуство — обясни Сали. — Но единият от нас ще идва през ден. Искаш ли да видиш някои приятели от Рикънридж?
Започнах да си играя с въженцето на завесата.
— Какво сте им казали?
— Че си реагирала зле на травмата от отвличането. Нищо твърде сериозно, но ти трябва време да се възстановиш.
— Сигурно мислят, че съм луда.
— Мислят, че страдаш. И наистина е така. Нали те виждаме.
Бих желала да видя Тина и Зоуи. И Нелсън също, ако иска да дойде.
Ами Зед?
Допрях чело до студеното стъкло и в съзнанието ми изведнъж изплува спомен — небостъргач и неонови реклами. Потреперих.
— Какво има, обич моя?
— Сега виждам други неща, в които няма логика.
— Със Зед ли са свързани?
— Не. — Осъзнах, че наистина не са свързани със Зед. Той не беше там. И аз протаках. Бях обещала на Виктор, че ще се опитам. Може би ако видех Зед, това щеше да ми помогне да си изясня нещата. — Да, бих искала да видя и Зед — само за малко.
Саймън се усмихна.
— Добре. Момчето ужасно се тревожи за теби се обажда на всеки час през деня и по-голямата част на нощта.
— Ти запя друга песен за него — измърморих, когато изведнъж си спомних ясно спора ни за Зед преди месец. Зед не каза ли, че ме обича? Тогава защо имах чувството, че той е мой враг?
— Не може да не харесваш човек, който влиза в клопка, за да спаси момичето си.
— Така ли?
— Не си ли спомняш? Зед е бил там, когато са те ранили.
— Да, беше, нали?
Саймън стисна рамото ми.
Виждаш ли? Започваш да си спомняш.
* * *
Следващият ден премина спокойно. Четох роман от купчината, която ми бяха донесли, и не излязох от стаята си. За мен се грижеше добра като същинска майка жена от Калифорния, което знаеше много за зимите в Колорадо. Тя влизаше и излизаше през деня, но през повечето време ме оставяше сама. Около пет, точно преди да свърши смяната и, болногледачката почука на вратата.
— Имаш посетители, миличка. Да ги поканя ли да влязат?
Затворих книгата. Пулсът ми се учести.
— Кои са?
Тя погледна списъка.
— Тина Монтерей, Зоуи Стюарт и Нелсън Хофман
— Аха. — Изпитах смесица от облекчение и разочарование. — Разбира се, покани ги.
Тина първа подаде глава в стаята.
— Здравей.
Имах чувството, че не съм я виждала цяла вечност. Не съзнавах колко ми липсват буйните й, червеникавокестеняви фитили и ексцентрично лакираните й нокти.
— Елате. Няма много място, но може да седнете на леглото. — Бях на стола до прозореца, притиснала колене до гърдите си. Усмивката ми беше толкова крехка, че не исках да злоупотребявам с нея.
Зоуи и Нелсън последваха Тина. Всичките се чувстваха неловко.
Тина сложи саксия с розови циклами на нощното шкафче.
— За теб са.
Благодаря.