— Именно времето, прекарано с вашето семейство, я докара дотук! — Саймън вече не си правеше труда да прикрива гнева си. — Вижте, господин Бенедикт…
— Моля, наричайте ме Сол. Преживяхме твърде много неща заедно, за да бъдем толкова официални.
Саймън въздъхна. Бяха издухали вятъра от платната му.
— Сол, ние харесваме Зед и той е прекрасно момче, но Скай няма да бъде тук дълго, за да прекара времето, за което ти говориш. Моля те, оставете ни на мира. Скай е преживяла твърде много неща през краткия си живот. Не засилвайте стреса, който вече я измъчва.
Сали преплете пръсти и ги стисна.
— Откакто Скай беше малка, винаги сме знаели, че душевното й състояние е крехко. Вината не е ваша, но се оказа, че връзката с вашето семейство с неговите необичайни проблеми разстрои това деликатно равновесие. Моля ви, оставете я на мира.
Спорът се водеше през главата ми, все едно не бях там.
— Сали, моля те.
— Всичко е наред, Скай. Няма от какво да се срамуваш.
Дъщеря ви се нуждае от нас — заяви госпожа Бенедикт.
— Извинявайте, но не сме съгласни. — Сали се присъедини към Саймън пред вратата. Езикът на тялото й беше кристално ясен. — Ние знаем кое е най-доброто за Скай. Тя живее с нас от шест години и мисля, че ние я познаваме много по-добре от вас.
— Престанете всичките, моля ви. — Имах чувството, че съм кокал, за който се карат глутница кучета. Всички твърдяха, че знаят кое е най-доброто за мен, а аз самата не можех да реша.
Сол стана от масата.
— Карла, ние разстройваме Скай. По-добре да си тръгваме. — Той ме погледна. — Предложението е в сила, Скай. Помисли си. За доброто на Зед и за твое добро.
Семейство Бенедикт се сбогуваха набързо и се качиха в колата си. Аз останах в дневната и прокарах пръсти по клавишите на пианото. Дали беше плод на въображението ми, или инструментът звучеше фалшиво?
— Има ли в Рикънридж някой, който не мисли, че знае по-добре от нас? — възкликна Сали, когато се върна в къщата.
— Съжалявам, че трябваше да присъстваш на това, обич моя. — Саймън разроши косите ми — Мисля, че те имаха добри намерения.
— В момента Лас Вегас изглежда много съблазнителен — добави Сали.
Очите на Саймън блеснаха като на шофьор, съзрял пролука в задръстване и знае, че ще се придвижи напред.
— Тогава ще звънна на госпожа Тоскана и ще видя какво ще мога да уредя.
Не исках да се отправям с пълна пара към нов живот. Исках време, за да се приспособя към живота, който си създавах тук, и за да разбера какво има между Зед и мен. И за всичко това ми трябваше ясно съзнание.
Затворих капака на пианото.
— Не може ли да помислим малко върху думите на господин и госпожа Бенедикт? Може би те наистина ще помогнат.
— Съжалявам, Скай, но парен каша духа. — Саймън прехвърляше визитни картички, докато намери онази на хотела в Лас Вегас. — Замесването в работите на онова семейство е катастрофално. Нямаме нищо против да се виждаш със Зед тук, но няма да ходиш в дома му. Състоянието ти се подобрява. Не искаме влошаване. Ще се обадя на госпожа Тоскана.
Нямах много енергия да споря и затова не обещах нищо. Станах и казах, че отивам да си легна. Чух, че Саймън разговаря оживено с новата си връзка и споменава в кои уикенди сме свободни и с какво нетърпение очакваме посещението. Нямах желание да се връщам в Лас Вегас. Пък и защо да имах? Всичко, което исках, беше тук.
Седнах на ръба на леглото и гледах през прозореца дълго след като родителите ми си легнаха. Небето беше ясно и отблясъците на луната превръщаха снега в синкав. Зимата се беше настанила трайно и натрупалият сняГбеше готов да остане до пролетта. Температурата беше далеч под нулата и ледените висулки на стрехите се удължаваха с всеки изминал ден. Започнах да чеша ръцете си. Не издържах повече. Идваше ми да крещя и да удрям главата си, докато объркването ми премине. Усилено се опитвах да се преструвам, че се подобрявам, но всъщност чувствах, че се влошавам. Бях се вкопчила в здравия разум, стъпила върху тънкия лед, предпазващ съзнанието ми, но се страхувах, че това е илюзия, защото вече бях падала през пукнатините.
Скочих, свих юмруци и тръгнах към прозореца. Трябваше да направя нещо. Можех да отида само на едно място, за да огранича щетите. Грабнах халата си и отворих прозореца. Знаех, че онова, което съм намислила, е лудост, но нали и без това се смятах за луда, затова какво пък, по дяволите. Съжалих, че ботушите ми са долу, но не исках да събудя родителите си. Покатерих се на покрива на верандата, плъзнах се до ръба и се спуснах на земята. Тънките ми обувки се намокриха веднага, но вече бях толкова силно мотивирана от убеждението, че това е последната ми надежда, че не ми пукаше.