Хукнах по пътя. Краката ми хрущяха в ситния сняг. Отначало ми беше студено и треперех, но после не чувствах нищо. Докато минавах покрай гаража с колата ни, ми се прииска да се бях възползвала от законите в Колорадо, които позволяваха на шестнайсетгодишните да шофират. Зед беше казал, че ще ме научи да карам, но така и не стигнахме дотам. Нямаше значение. Трябваше да извървя само три километра. Можех да го сторя.
Вече вървях, когато завих по стръмния път зад скиорските хижи, водещ към лифта. Снегът там беше утъпкан и замръзнал в ледени бразди. Погледнах краката си и видях, че подметките на обувките ми са се скъсали и петите ми кървят. Странно, но това изобщо не ме интересуваше. Предпазливо се приближих до дома на семейство Бенедикт и се запитах какви ли охранителни мерки са поставили. Те очакваха нападение и все още не бяха свалили гарда. На стотина метра от къщата наистина почувствах преграда — не физическа, а усещане за нежелание и страх, което ме принуждаваше да се върна. Изградих си щит и продължих. Решителността ми да стигна до Зед беше по-силна от контра инстинкта. Щом се освободих, почувствах, че съм задействала някаква аларма. В къщата блеснаха светлини, първо на горния етаж в спалните, а след това и на верандата.
Къде ми беше умът? Смятах да похлопам на вратата им посред нощ? В Америка всички носеха оръжие и вероятно щяха да ме застрелят, преди да разберат коя съм. Убедеността ми, че идеята е добра, се изпари. Застанах нерешително на пътеката и се зачудих дали ще имам сили да се обърна и да се прибера у дома.
— Стой, не мърдай. Вдигни ръце да ги виждаме — заповяда мъжки глас, който не познавах.
Замръзнах на място. Беше ми твърде студено, за да се движа и да разсъждавам.
И после се разнесе непогрешимият звук на зареждане на пушка — нещо, което бях чувала само във филмите. Представих си „Бъгси Малоун“ — излез с вдигнати ръце. Преглътнах истеричния си смях.
— Излез на светлината да те видим.
Положих усилия да пристъпя напред.
— И казах, горе ръцете!
Вдигнах треперещите си ръце.
— Трейс, това е Скай! — Зед изскочи от къщата, но някой го дръпна за ръката. Големият му брат Трейс, полицаят от Денвър, не го пусна да излезе.
— Може да е клопка — предупреди Трейс.
От мрака зад мен се появи Виктор. Беше ме заобиколил и бе насочил пушката към гърба ми.
— Пусни ме! — Зед се съпротивляваше, но Сол се присъедини към блокадата.
— Защо не използваш телепатия, Скай? — Сол говореше спокойно, сякаш беше съвсем естествено в три часа сутринта пред дома му да се появи момиче по халат.
Преглътнах. В главата ми вече звучаха твърде много гласове.
— Може ли да вляза? Казахте, че мога да дойда при вас.
— Сама ли е? — попита Трейс.
— Така изглежда — отвърна Виктор.
— Попитай я, за да се увериш. — Трейс спусна пушката. — Не можем да рискуваме и да сгрешим.
— Не я докосвай, Виктор! Остави я! — Зед се отскубна от ръцете на брат си и хукна надолу по стъпалата.
— Зед! — извика Сол, но вече беше късно.
Зед стигна до мен и ме притисна в обятията си.
О, миличка, премръзнала си!
— Аз… съжалявам, че идвам така — измънках.
— Престани да се извиняваш непрекъснато. Не е необходимо. Всичко е наред.
Сол доцде при нас, но сърце не му даде да ни раздели.
— Не е наред, докато не разберем защо е дошла. Тя мина през охранявания ни периметър. Не може да го е направила без чужда помощ. Способностите й не са толкова силни.
Виктор ме дръпна от прегръдката на Зед и се втренчи в очите ми със стоманен поглед. „Кажи ни защо си тук. Някой те изпрати ли?“ Той използваше дарбата си и зареждаше думите си с натиск да получи отговор. Чувах го като хармония, протичаща под мелодия. Заболя ме. „Скай, трябва да ми кажеш. “
— Престанете, престанете! — изхлипах, дръпнах се и залитнах назад. — Излезте от съзнанието ми, всичките! — Спънах се, паднах в снега и притиснах с ръце главата си.
Зед изблъска Виктор от пътя си и ме взе на ръце. Беше вбесен.
— Ще я занеса вътре. Не ме интересува какво ще кажете. Тя е моята сродна душа и по-добре не ми пречете.
Новината беше посрещната със стъписване от братята му и смирение от Сол.
— Погледнете я. Посиняла е от студ. — Зед си проби с рамо път между членовете на семейството си и ме занесе в кухнята. Хавиер и Уил бяха там и гледаха монитор, вграден в кухненския плот.
— Сама е влязла — каза Уил, който гледаше картината от камерите за наблюдение, разположени от портата до лифта. — Няма следа от друг.
— Скай, на какво си играеш? — Хавиер тръгна към мен и после видя краката ми. — Зед, забеляза ли, че тя кърви? Сложи я на плота.