Зед ме сложи да легна, а Хавиер изхлузи онова, което беше останало от обувките ми Затвори очи и сложи ръце на петите ми. Мигновено почувствах боцкане като иглички и после болката се отдръпна към пръстите на краката ми.
Виктор остави пушката на плота и извади пълнителя.
Уил, Хавиер, малкият ни брат е забравил да ни каже нещо.
Трейс поклати глава.
— Да, срещнал е сродната си душа.
Докосването на Хавиер спря за секунда, сътресение в енергийния поток, и отново се залови да лекува.
Уил подсвирна.
— Сериозно?
— Така каза. — Трейс погледна баща си, търсейки потвърждение. Сол кимна.
— Брей, виж ти. — Уил ми се ухили Радостта му беше искрена. — Имаш ли сестри, Скай?
Зед му се усмихна благодарно.
— Не знае, но ще се опитаме да разберем заради теб.
— Не забравяй и нас останалите — малко насила се усмихна Трейс. — Някои от нас нямаме време.
Сол потупа сина си по рамото.
— Търпение, синко. Ще я намериш.
— Дошла си сама чак дотук? — тихо попита Зед, докато Хавиер ме лекуваше. — Защо?
— Нуждая се от помощ — прошепнах. Искаше ми се да заровя лице в гърдите му и да изчезна. Той беше толкова топъл, а аз — толкова студена. — Нуждая се от вас.
Трейс и Виктор все още изпитваха подозрения към странното ми пристигане. Чувствах емоционални вълни, изтичащи от тях. О, Боже, дарбата ми отново се беше задействала. Бях видяла чувствата в склада, но оттогава се бях затворила за тях. Тук, в дома на саванти, способността да разбирам какви са хората, съдейки по чувствата им, бързо се завърна.
— Искам братята ти да знаят, че казвам истината. — Не беше необходимо да отварям очи, за да знам къде се намира всеки от тях. Двамата най-големи Бенедикт стояха на пост до вратата. Чувствата на бащата бяха смесени — страх, загриженост за мен и озадаченост. Уил се беше облегнал на плота и сияеше във весело пролетно зелено. Хавиер се беше съсредоточил да лекува краката ми Присъствието му беше обагрено в хладно синьото на концентрация. А Зед блестеше в златиста обич с тъмночервени оттенъци на отчаяние да направи нещо, за да ми помогне. — Нали не мислиш, че съм дошла, защото някой ме е изпратил да ви нараня? — измънках, потърквайки лице в пуловера му.
— Не, миличка — отвърна той, докосвайки с устни косата ми.
— Баща ти каза, че мога да дойда.
— Знам.
Сол взе телефона от масата.
— Какъв е номерът й?
Бях забравила за родителите си.
— Те не знаят, че съм излязла.
— По-добре да ги събудя и да им кажа, че си в безопасност, отколкото да открият, че леглото ти е празно и да се разтревожат.
Зед му каза номера и Сол проведе кратък разговор със Саймън Знаех, че родителите ми искат да скочат в колата и да дойдат да ме вземат, но аз не желаех това, след като бях дошла чак дотук.
— Искам да остана — прошепнах и после намерих по-силен глас. — Искам да остана.
Сол ме погледна и кимна.
— Да, Саймън, тя е добре. Малко е замръзнала, но ние се грижим за нея. Сигурна е, че иска да остане. Защо не дойдете да я вземете след закуска? Няма смисъл да идвате посред нощ, когато не се налага. Да, добре. — Той остави телефона. — Ще дойде сутринта. Каза да си починеш и да не се притесняваш.
— Пак ли съм наказана?
Зед разроши косата на тила ми.
— Не спомена такова нещо — усмихна се Сол.
— Бас ловя, че съм наказана.
Докато навършиш петдесет години — обади се Зед.
— Предполагам.
Хавиер пусна петите ми
— Направих каквото можах за твоята сродна душа. — Той произнесе с удоволствие последните две думи. — Тя трябва да бъде на топло и да поспи. Раните почти заздравяха.
— Благодаря. — Зед ме вдигна. — Ще я сложа на моето легло. Мама ще й даде суха нощница.
* * *
Сгуших се на топло под юргана на Зед, но не ми се спеше. Той седеше на перваза на прозореца с китара в ръцете и свиреше успокояващи мелодии. Карла малко мърмори, че съм в стаята на Зед, но когато стана ясно, че той няма да ме изпусне от поглед, се отказа и заяви, че ни има доверие, че ще се държим добре.
Зед допря чело до нейното — жест, който ми се стори странно трогателен, след като той беше много по-висок от нея.
— Кажи ми какво виждаш, мамо. Спуснах щитовете си.
Карла въздъхна.
— Виждам как ще я пазиш и ще се държиш като истински джентълмен.
— Точно така. — Зед ми намигна. — Понякога е благословия да имаш майка, която вижда бъдещето.
Сега, докато го гледах на фона на нощното небе, аз си помислих, че никога не съм виждала нещо по — съвършено.