— Обичам те, Зед — промълвих. — Не е необходимо да чакам да изясня спомените си. Знам, че е така.
Той спря да свири и се прокашля.
За пръв път ми го казваш в очите.
— Казвала съм ти го и преди, сигурна съм.
— Не. Намеквала си, но не си го казвала направо.
— Обичам те. Малко съм срамежлива, затова не го казвам лесно.
— Малко? Скай, ти си най-срамежливият човек, когото познавам.
— Съжалявам.
Зед дойде при мен и седна на ръба на леглото.
— Не съжалявай. И това обичам в теб. Ти все си мислиш, че никой не те харесва, и имаш онова изненадано изражение, когато всички низ си падаме по теб. Много си сладка. — Той докосна с пръст върха на носа ми
— Не искам да бъда сладка.
— Знам, че искаш да те приемат сериозно. — Изражението му беше сериозно, но очите му се смееха. — И аз те приемам сериозно. Кълна се.
— Не и… за това.
— Не ми ли вярваш? Поклатих глава.
— Мога да чета чувствата.
Зед махна кичур коса от челото ми.
— Може и да нямам каменно изражение, но не вярвам, че съм и прозрачен.
— Не разбираш. Това е дарбата ми Наистина разбирам какво чувстваш. Дарбата ми се отключи.
Цветовете му се промениха в бледолилавия цвят на учудването. Виждах, че той разсъждава върху думите ми, и чувствата му се обагриха в топлите цветове на обичта му към мен, когато се убеди.
— Тогава това е хубаво, защото сега знаеш, че наистина те обичам и че си моята сродна душа.
— Да, но разбирам и ако ме лъжеш за други неща. Хората се обвиват в движещ се жълт облак, когато лъжат.
— Това вече не е честно.
— Но ти виждаш бъдещето.
— Не непрекъснато — и сега не много с теб в момента.
Усмихнах се глуповато.
— Тогава по-добре внимавай с мен.
Зед прокара ръка по лицето ми.
— Доставя ти удоволствие поне веднъж да имаш предимство.
— Да, една крачка напред, както казвате тук.
— Господ да ни е на помощ. — Той ме бутна по- навътре на леглото и се изтегна до мен. — Кога откри, че си възвърнала дарбата си?
— В склада. Така разбрах, че ти не си ме наранил, въпреки че съзнанието ми твърдеше обратното. — Млъкнах. Образите все още бяха твърде ярки. — Сигурен ли си, че не съм те застреляла — нито дори в измислици като фалшивия нож?
Зед изпъшка.
— Не ми напомняй за това. Да, сигурен съм. Не бих го забравил, нали?
— Луда съм, Зед. — Най-после го признах.
И аз съм луд — по теб.
Двайсет и първа глава
Слязох в кухнята, облечена в дрехи, твърде големи за мен, джинси и риза с навити ръкави и чифт вълнени чорапи на Зед вместо домашни пантофи. Свиквах родителите ми да ме гледат с онова стъписано, обезнадеждено изражение, по което познавах, че съм ги разочаровала, но се страхуват да ми кажат, за да не припадна.
— Здравей, обич моя, готова ли си да се върнеш у дома? — малко нетърпеливо попита Саймън, подрънквайки с ключовете на колата на дланта си.
Зед дойде при мен, мълчаливо вдъхвайки ми смелост с присъствието си.
— Бих желала да остана още малко, моля. Мисля, че те могат да ми помогнат. — Посегнах към ръката на Зед зад гърба ми
Сали докосна гърлото си.
— Колко време?
Повдигнах рамене. Неприятно ми беше, че им причинявам болка.
— Докато разбера дали това ще има ефект.
Карла затвори очи за миг, напрягайки мислите си към бъдещето, а после се усмихна и ме погледна.
— Искрено вярвам, че можем да ти помогнем, Скай. Моля те, довери ни се. Домът ви не е далеч. Можете да дойдете за няколко минути, ако се тревожите за нея.
— Сигурна ли си, миличка? — попита Саймън.
— Сигурна съм.
Сали все още не се беше примирила с раздялата.
— Но какво могат да направят те за теб, а ние не можем?
Не знам. Струва ми се, че така е правилно.
Тя ме прегърна.
— Добре, ще опитаме. Твоето момче ще се грижи за теб.
— Да.
Сали кимна.
— Да, виждам. Ако не стане, не се безпокой. Ще опитаме нещо друго и ще продължаваме, докато решим проблема.
— Благодаря.
Родителите ми с нежелание се отправиха към дома ни, оставяйки ме с деветимата Бенедикт в кухнята им.
— Родителите ти ми харесват — тихо каза Зед и сложи ръка на раменете ми — Борят се за теб, нали?
— Да. Късметлийка съм, че ги имам. — Съзнавах, че имаме публика. Все още не ме бяха представили на Уриел, слабото, смугло момче, което стоеше до У ил. Двамата ме гледаха така, сякаш бях някакво екзотично същество. Сродната душа на Зед. Уриел беше най-малко физически внушителният в семейството и най — много се страхувах от него, защото можеше да чете миналото.