— Добре, добре, дай ми минутка. Боже, нуждая се от питие. Няма ли да ни открият?
Фил повдигна рамене.
— Регистрационните табели на колата са фалшиви Ако не слезем, камерите няма да ни заснемат. Никой в Англия не я познава. Родителите й са починали в Дъблин. Ако не смятат да я водят в чужбина, тя е никой. Кой ще я познае след толкова много време? Тя дори няма акцент.
— Значи ще я оставим и някой друГще се грижи за нея. Няма да пострада. — Леля се опитваше да се убеди, че постъпва правилно.
— Ще пострада, ако ние я задържим. Тя е лоша за нас. Съсипва всичко, което имаме.
Жената събра смелост и кимна. Хайде да го направим.
— Трябва ни само шанс да се измъкнем. — Мъжът се обърна и ме сграбчи за тениската. — Слушай, изрод, ще мълчиш и няма да вдигаш шум. Кротувай, изрод, или ще се върнем и ще те вземем. Разбра ли?
Кимнах. Бях толкова уплашена, че мислех, че ще се подмокря. Аурата му пулсираше в червеното на насилието, както преди да ме пребие.
Той протегна ръка и отвори вратата.
— Слез и седни ей там. Не създавай неприятности.
Разкопчах предпазния колан. Бях свикнала да се грижа за себе си.
— Сигурен ли си, Фил? — изхленчи жената.
Той не отговори и затвори вратата. Следващото нещо, което чух, беше ревът на мотора на колата.Седнах и започнах да броя маргаритките.
* * *
Когато този път отворих очи, аз не бях на паркинГкрай бензиностанция, а седях в обятията на Зед, на топло, и чувствах, че се грижат за мен.
— Видя ли това? — прошепнах, без да смея да го погледна.
— Да. Слава Богу, че са те зарязали, преди той да те убие. — Зед леко потърка брадичка в главата ми Косите ми се закачиха в наболата му брада.
— И все пак не знам коя съм. Мисля, че те не споменаха име.
Леля Джоу, Фил и изродът — това сме били, когато бях на шест. Ако майка ми и баща ми, Франи и Иан, ми бяха дали име, аз го бях забравила. Родителите ми бяха саванти и се бяха унищожили взаимно, защото не контролираха дарбите си, и ме бяха оставили в ръцете на един наркоман. Много им се ядосах заради предателството.
— Човек, който казва истината, не е приет добре в дома на наркодилър. — Зед уви пръсти около китките ми и леко докосна дланите ми, за да разтворя свитите си в юмруци ръце. — И по-рано съм виждал такива отрепки, докато работех за Трейс и Виктор. Извадила си късмет, че си се отървала от онзи тип.
Когато бях малка, не разбрах каква е сделката в коридора, но сега ми стана ясно.
— Развалила съм сделката на Фил. Онзи мъж беше най-добрият му клиент. Направих го не само веднъж.
— И той те е пребивал повече от веднъж.
Свих се, защото ми беше адски неприятно, че тази грозна история се разкри пред семейство Бенедикт.
— Така мисля.
Гневът на Зед беше обагрен в пурпурночервено. Не беше насочен към мен, а към човека, който бе дръзнал да ме удари.
— Искам да го спипам и да го накарам да почувства същото, което е причинил на теб.
— Той беше лош човек и използваше леля ми Тя беше горе-долу свястна, но не искаше да се занимава с мен. Предполагам, че вече не са заедно.
— Вероятно и двамата са мъртви. Наркотиците и продажбата им не гарантират дълъГи щастлив живот — сухо отбеляза Уриел.
Облегнах се на Зед, изтощена и наранена. Трябваше ми време, за да осмисля онова, което бях видяла, и да подредя спомените си. Не разговаряхме за това, но трябваше да се примиря с онова, което бе сторила на всички нас манията на майка ми да отиде при сродната си душа. Това пълзеше като грозно петно, което се посмукваше във връзката ми със Зед. Почувствах се омърсена и заплашена.
— Ти видя достатъчно — каза Зед. — Не очакваме, че ще си спомниш всичко веднага.
— Но разкрихме основата — рече Уриел, — и можем да градим върху нея.
Огледах другите в стаята и видях, че те не очакват отговори още днес. Виктор и Трейс бяха най-нетърпеливи за информация, но се опитваха да го прикрият.
— Нуждаем се от почивка. Заведи Скай да кара сноуборд, Зед — каза Трейс. — Ние ще се грижим да сте в безопасност.
Положих усилия и прогоних мрачните спомени.
— Под почивка имаш предвид да си счупя крака, защото това ще стане, ако се опитам да карам сноуборд.
Трейс се засмя и сериозното му лице на ченге се отпусна в ласкава усмивка, когато погледна най-малкия си брат.
— Не, Скай, нямах предвид това. Той ще се грижи за теб.
Двайсет и втора глава
Изпитах облекчение, когато излязох навън. Спомените бяха надвиснали в главата ми като отровен облак, но чисто белите склонове го отвяха — поне за момента. Всичко искреше. Ако се съсредоточах, можех да преброя всяка борова игличка и всяка снежинка, толкова ясни бяха възприятията ми. Днес планината не ме плашеше, а ме освежаваше.