Карла ми беше дала грейка, с която приличах на кюфте, но Зед, изглежда, мислеше, че ми стои добре.
— Детските писти? — попитах. Дъхът ми излизаше на облачета като на змей.
— Не, там има твърде много хора. — Зед засенчи очи и огледа планината, давайки ми възможност да оценя колко висок и опасен изглежда в прилепналия за тялото му морскосин скиорски екип, същинска акула по снежните склонове. Той ми се усмихна, когато забеляза, че му се възхищавам, и закачливо повдигна вежди няколко пъти.
— Харесваш ли онова, което виждаш?
Сръгах го.
— Млъкни! Трябва да престанеш да унижаваш хората.
Зед се засмя.
Добре, ако обещаеш да ме научиш.
— Мисля, че си безнадежден.
Това го развесели още повече. Когато най- после спря да се смее, той ме прегърна.
— Е, Скай, готова ли си? Качваме се нагоре, където има едно спокойно място. Щях да те водя там в онзи ден, когато стреляха по нас в гората, но мисля, че е още по-хубаво през зимата. Ще се качим с лифта и после ще вървим надолу.
На върха на планината беше много по-тихо, отколкото през почивните дни. Хосе не обслужваше сергията, затова не спрях да си купя поничка и да побъбря, както обикновено правех. Зед ме поведе встрани от оживе ните писти и навлязохме в гората.
— Сигурен ли си, че идеята е добра? Знаеш какво се случи последния път, когато отидохме в гората.
Преметнал ръка на раменете ми, той ме потупа окуражително.
— Татко и мама държат преграда около това място, а Трейс, Виктор и Уил го наблюдават. Би трябвало всичко да е наред.
— Мис ловна преграда?
— Да, отпраща хората, кара ги да мислят, че са забравили включени фаровете на колите си или че трябва да се срещнат с някого в града. И това ми напомни да те попитам как преодоля преградата ни снощи?
Повдигнах рамене.
— Почувствах я, но бях твърде отчаяна, за да ми пука.
— Не би трябвало да можеш да го правиш. Затова Трейс и Виктор бяха толкова подозрителни към теб, че се появи като гръм от ясно небе.
— Може би преградата не е била толкова силна, колкото мислите.
— А може би ти си по-силна, отколкото смятаме. Трябва да разберем.
— Само не сега, моля те. — Не исках да имам нищо общо със савантите. Способностите им бяха твърде чудати.
Не. Сега е време за игри.
Излязохме на открито и земята изведнъж се спусна в страховит наклон, извит като буквата „У“. Върховете отвъд долината се извисяваха на хоризонта като публика от великани, дошли да гледат шоуто.
— Еха!
— Страхотно е, нали? Малцина идват тук, защото не води доникъде, но на мен ми харесва. Тук можеш да караш екстремен сноуборд, без да ти се пречкат разни досадни скиори като брат ми
— Не съм готова за екстремен сноуборд.
— Знам. Ще караме бавно. — Той пусна сноуборда си на снега. — Карала ли си сърф?
Засмях се.
— Не знаеш много за Лондон, нали? В Ричмънд не сме точно плажни девойки.
Зед се ухили.
— Тогава какво правеше по цял ден?
— Имаме парк със сърни и елени. Може да караш велосипед. Има и Темза, ако обичаш гребането.
— Изплюй камъчето.
— Аз… ами… пазарувах. Имам златен олимпийски медал за това. И свирех, разбира се.
— Време е да разшириш хоризонтите си. Затичай се и после се плъзни.
— Какво?
— Довери ми се. Направи го.
Чувствайки се повече от глупаво, го направих.
— Добре, значи водиш с десния крак.
Как разбра?
— Това е кракът, който ти избра, за да се плъзнеш. Сега ще те наглася в правилната поза. — Зед нагласи сноуборда и ми показа къде да сложа краката си Прегърна ме през кръста и ме залюля напред и назад. — Това е равновесие.
— Това е оправдание да ме опипаш.
— Знам. Страхотно е, нали?
За моя изненада се оказах много по-добра на сноуборда, отколкото със ските. Падах често, разбира се, но по-скоро като средно ниво ученик, отколкото като пълния идиот на ските.
— Нека видя как го правиш ти, готин — подразних Зед, след като достатъчно пъти бях падала на дупето си, за да се откажа.
— Добре, Палечке. Настани се удобно ей там и не мърдай. Ще ти покажа как се прави. Трябва само да се кача малко по-нагоре по хълма.
Седнах до малка скала и се загледах в склона да видя Зед, но той се забави много, докато стигне до началото на спускането си.
— Ехо!
Изведнъж над главата ми се стрелна сноуборд и Зед се приземи на шест метра пред мен.
— Фукльо! — засмях се. Трябваше да се досетя, че той ще ми изпълни този номер.