Зед нарами сноуборда и тръгна към мен, като през цялото време се хилеше.
— Какво ще кажеш? — извика той.
— Хмм. — Втренчих се в ноктите си. — Сносно.
— Сносно! Беше перфектно.
— Ами, премина един друГи направи салто във въздуха. Дадох му десетка.
Той хвърли сноуборда и ме събори в снега.И аз искам десетка.
— Не и без троен аксел.
— Това е във фигурното пързаляне, глупаче.
— Моят човек го направи, докато се връщаше, и получи максималния брой точки. Зед изръмжа във врата ми
— Аз съм твоят човек. Признай. Тук няма друг.
Изкикотих се.
— И все пак не мога да ти дам десетка за скока.
— Тогава да те подкупя ли? — Зед започна да ме целува по шията и устните. — Е? Как се представих?
Надявайки се, че в момента усещането му за бъдещето временно е прекъснато, аз незабелязано сграбчих шепа сняг.
— Хмм, нека си помисля. Струва ми се, че… ти трябват още тренировки! — Преди той да успее да реагира, аз натъпках снега във врата му и Зед изкрещя.
— Това е война. — Той ме претърколи, но аз се отскубнах, задъхвайки се от смях. Побягнах, но Зед ме настигна с няколко крачки и ме вдигна във въздуха. — Мястото ти е в преспата. — Той намери дълбока купчина сняГи ме хвърли.
— Още повече муниции! — Бързо направих снежна топка и я хвърлих по него.
Топката направи обратен завой във въздуха и ме удари в лицето.
— Измамник! Не играеш честно!
Зед се преви на две от смях на гнева ми
— Достатъчно! В тази игра участват двама. — Спомних си за ласото и яйцето и си представих, че дърпам клона над главата и после го пускам. Клонът отскочи и го обсипа със сняг. Доволна от резултата, аз безразлично потрих ръце. — Така ти се пада!
Зед изтръска снега от шапката си.
— Не трябваше да ти казвам, че си савант. Ти си опасна.
Заподскачах, пляскайки с ръце.
— Аз съм опасна! Опасна! Ио-хо, аз съм опасна!
— Но все още не владееш способностите си! — Снегът под мен се размести и аз паднах по гръб в пряспата. Зед се наведе над мен застрашително вдигнал снежна топка в ръката си. — Е, как се представих със сноуборда?
Усмихнах се.
— Определено десетка. Не, единайсет.
Той хвърли встрани снежната топка.
— Хубаво. Радвам се, че се вразуми.
* * *
По-късно през деня прекарах известно време сама. Разходих се в гората зад къщата, подреждайки спомените, които беше отключил Уриел. След фаталната кавга на родителите ми — мисълта, за която беше непоносима, — ранното ми детство беше хаотичен кошмар от непрекъснати местения, безразборни грижи и липса на обич. Пълният ужас настъпи, когато леля ми тръгна с наркодилъра.
Зачудих се какво ли е станало с другите от семейството ми. Имали ли са майка ми и баща ми родители и други братя или сестри, при които да отида? Това беше загадка и подозирах, че отговорите не са хубави. На шест години, аз имах съвсем бегла представа за обстоятелствата около мен и знаех, че разчитам на двама ненадеждни възрастни да се грижат за мен. Преживяването беше ужасяващо. Не знаех как да ги накарам да ме обикнат, затворих се в себе си и взимах малки мерки срещу хулигана Фил, който ме биеше.
Възхищавах се на себе си за това, въпреки че можех да избегна болката, ако си бях държала устата затворена.
Помъчих се да си спомня още. Името си Изглеждаше лесно, нещо, което би трябвало да помня.
— Скай, добре ли си? — Зед беше решил, че съм размишлявала достатъчно дълго и беше излязъл да ме търси, носейки чаша.
— Добре съм. Мисля.
Той ми даде чашата.
— Стига си мислила. Ето, направих ти горещ шоколад. Не е толкова хубав като в кафенето, но поне ще те сгрее.
— Благодаря. Нужна ми е доза шоколад.
Зед ме хвана за лакътя и ме поведе към къщата.
— Знаеш ли, шоколадът съдържа особени вещества, които те правят щастлив?
— Не ми трябва оправдание, за да ям шоколад. — Отпих и го погледнах изкосо. Отпред на косата му извън шапката имаше няколко снежинки Днес очите му бяха весели — светло синьо-зеленото на речни плитчини на слънчева светлина. — Да не би и ти тайно да си употребил същите вещества?
— Какво?
— Защото изглеждаш щастлив.
Той се засмя.
— Не се дължи на шоколад, а на теб. Това означава да си сродна душа. Ти си моята доза щастие.
Не, не беше така. Родителите ми доказваха, че да имаш сродна душа е пагубно. Преструвах се пред Зед, че всичко е наред, но не можех да поема риска. Това смазващо прозрение ме накара да се почувствам така, сякаш съм се спуснала със ски от скала и все още падам свободно във въздуха. Как щях да кажа на Зед и семейството му, че след като бях видяла какво се е случило с мама и татко, аз не мога да бъда онова, което те очакват? Когато им съобщях тази новина, нещата щяха да загрубеят. Зед щеше да ме намрази. Аз самата вече се мразех.