С този проблем, надвиснал над мен, семейство Бенедикт избраха точно тази вечер, за да подготвят дома си за Коледа. Имах чувството, че съм Юда на Тайната вечеря. Сол и Трейс се качиха на тавана и се върнаха с купища кутии с украса.
— Гледате много сериозно на коледната украса — удивих се и докоснах красива стъклена топка със златисто ангелче вътре. Това бях аз — затворена в мехур от паника, без да съм в състояние да се освободя.
— Разбира се, Скай — отвърна Карла. — Купуваме разни неща, докато пътуваме. Семейството ми от Мрежата всяка година ми изпраща специални украшения. Ще ги обидя, ако не ги закача.
Зед, който стоеше зад майка си, завъртя очи
— За мама украсата никога не стига. Когато приключим, ще ти се струва, че си в коледното отделение на огромен универсален магазин.
За семейство Бенедикт нямаше надуваем Дядо Коледа. Всяко украшение беше изящно изработено и уникално. Видях издялан от дърво туземен комплект от Южна Америка, низ лампички с формата на ледени висулки от Канада и топки от венецианско стъкло. Отчасти копнеех да принадлежа към това голямо семейство от надарени хора, но не го заслужавах, след като отхвърлях начина им на живот. Скоро щях да им го кажа, защото не беше честно да ги оставям да се държат с мен като с една от тях. Вече бях взела решение да се откъсна от това бъдеще. Но минутите летяха, а аз не можех да събера смелост да говоря.
„Момчетата“, както Карла наричаше мъжете в семейството си, донесоха елха, отсечена от двора им. Беше два пъти по-висока от мен и изпълни стаята чак до тавана. След обичайните ругатни за изгорели крушки и липсващи кабели Сол и Виктор увиха лампичките около елхата. Най-младите членове на семейството трябваше да сложат украсата. Зед ме повдигна на гърба си, за да поставя украшение на по — високите клони. Карла разказа история за всяко — или нещо за човека, който й го е подарил, или за мястото, откъдето го е купила. Разбрах, че семейството им е огромно и се простира оттук до Аржентина и има далечни разклонения в Азия и Европа. Моето семейство от трима ми се стори съвсем малко.
— А сега ще пеем коледни песни! — обяви Карла и донесе поднос с греяно вино, още горещ шоколад за мен и сладки курабии с канела.
Трейс изпъшка престорено. Съдейки по аурата на веселие, която блесна около него, аз предположих, че той само изпълнява очакваната от него роля на музикалния инвалид в семейството. Настаних се на голяма мека възглавница на пода, отдръпвайки се от компанията с моята гузна съвест, и започнах да наблюдавам как Сол настройва цигулката си, Зед изважда китарата и Уриел сглобява флейтата. Те изсвириха много хубава китка традиционни коледни песни. Някои мелодии бяха толкова натрапчиви, че имах чувството, че се пренасям назад във времето, когато са ги пели за пръв път. Едва тогава осъзнах, че Уриел сияе в бронзова светлина. Той не само свиреше стари песни, но и отчасти се намираше в миналото.
Трябва ни вокалист — заяви Уриел. — Трейс?
— Добре, ако искате да разваля всичко — отвърна той и понечи да стане, но Уил го блъсна на мястото му.
— Скай? — попита Айвс.
Поклатих глава.
— Не пея.
— Имаш слух. Свирил съм с теб, помниш ли? — увещаваше ме той. Почувствах паника и изпитах желание да се скрия.
— Не пея.
Уриел затвори очи за миг. — Но си пяла.
— Вече не.
— Защо не, Скай? — тихо попита Зед. — Ти вече преодоля проблемите на миналото. Ввдя спомените и можеш да ги прибереш. Днес е ново начало.
Само че не беше началото, което той очакваше. О, Боже, помогни ми.
Карла раздаде курабиите, опитвайки се да разчупи напрежението.
— Оставете горкото момиче на мира. Не е необходимо да пее, ако не иска.
Но аз исках. Въпреки безпокойството знаех, че като музикант, бих искала да пея, да използвам гласа си като инструмент.
— Хайде, аз ще пея с теб. — Зед протегна ръка.
— Всички ще пеем — предложи Уриел. — „Радост за света“?
— Ще свиря на саксофона — рекох уклончиво. Мама ми го беше донесла, защото знаеше, че се нуждая от музика за утеха, когато изпитвам безпокойство.
Семейство Бенедикт доказаха, че не само могат да пеят, но и да пеят в съзвучие като хор. Дори Трейс опита няколко басови ноти, без да се изложи.
Накрая Зед ме прегърна.
— Справяш се страхотно със саксофона. Знаеш ли, че този инструмент е най-близък до човешкия глас?
Кимнах. Моят тенор саксофон сякаш пееше вместо мен. Може и да беше близък до човешкия глас, но аз почувствах, че това не е достатъчно за Зед. Той искаше всичко и знаеше, че се въздържам.