Почувствах се по-добре, като разбрах, че съм била полезна. Съживена от тази мисъл, аз погледнах часовника си. Седем и половина.
— Знаете ли какво? Искам да отида на училище днес. — Бих дала всичко, за да се почувствам нормална отново и да бъда с приятели, които не могат да променят мислите ми, да ги четат или да взривяват разни неща. Пък и това щеше да отложи големия разговор със Зед, който знаех, че предстои.
— Какво? — Зед потърка брадичката си. — Имаш идеално оправдание да пропуснеш часовете, а ти искаш да отидеш?
— Не ми харесва да кръшкам. Кара ме да се чувствам болна, сякаш Даниъл Кели е победил.
— Щом поставяш така въпроса, тогава трябва да отидем. По-добре да се приготвям. Пфу, не си направих труда да преговоря за теста по физика, защото мислех, че ще бъде с теб тук днес.
Сол се намръщи.
— Ако използваш Скай като оправдание, за да се измъкваш от задълженията си, Зед…
Зед скочи и тръгна.
Ще се срещнем тук долу след двайсет минути, Скай.
Само ще кажа на родителите си какво смятам да правя.
Сали и Саймън бяха щастливи, че се чувствам достатъчно добре, за да отида на училище.
— Ти беше абсолютно права, миличка — бъбреше Сали по телефона. — Нуждаела си се от смяна на обстановката и домът на семейство Бенедикт е бил най-доброто място, където си могла да отидеш.
— Довечера ще се върна. — Беше твърде болезнено да бъда със семейство Бенедикт, след като бях решила да отхвърля света на савантите.
— Чудесно. Планираме почерпка за теб — малко пътуване.
— Не в Лас Вегас? — изпъшках, като се сетих за новата идея на Саймън.
— Щом се чувстваш по-добре, тогава ще забравиш лошите спомени и ще видиш какво има да предложи градът.
— Не искам да се местя там.
— Нито пък аз, миличка. Но познаваш Саймън. Той трябва да проучи нещата докрай и после ще реши какво да правим.
Нямах желание да отивам пак в града, където живееха семейство Кели.
— Коя е жената, с която е във връзка Саймън?
— Госпожа Тоскана, очевидно приятелка на господин Роденхайм.
— Кой е хотелът й?
— Забравих. Може би беше „Цирк“? Нещо такова.
Това не ми говореше нищо, но случайността беше твърде подозрителна. Реших да спомена за предложението на Виктор, за да бъда сигурна.
Добре, Сали. До скоро.
Двайсет и трета глава
В осем и половина бях в гимназията в Рикънридж. От двете ми страни вървяха Айвс и Зед. Чувствах се странно. Нямаше ме само няколко седмици, но все едно бяха минали месеци. Както очаквах, привлякох виновно заинтригувани погледи. Не беше необходимо да чета мислите им, за да знам какво се върти в главите им — „Ето я онази, която беше отвлечена. Чухме, че превъртяла. Полудяла.“
— Не е вярно, Скай — прошепна Зед. — Никой не те мисли за луда. Те разбират.
Влязохме в канцеларията, за да регистрирам завръщането си. Господин Джо скочи от бюрото си и ме прегърна.
— Малката Скай! Ти се върна! Много се бяхме разтревожили! — Той избърса сълза от окото си и подсмръкна, отчасти искрено, отчасти наслаждавайки се на драмата. — Сигурна ли си, че си готова?
— Да, господин Джо.
Той погледна преценяващо братята Бенедикт.
— Ще се грижите за нея, нали?
— Да, господине — обеща Зед.
— Направете го. — Господин Джо ми даде карта, която да занеса в класната стая. — А сега тръгвай. Няма да искаш да закъснееш в първия си ден отново на училище.
Всички се надпреварваха да ми помогнат отново да се върна към учебния процес. Дори Шийна и Вампирските невести се държаха добре с мен, сякаш бях крехък стъклен балон, който можеше да се пръсне на парчета, ако кажат нещо грубо.
Странно, но тъпите им подмятания за зайчето ми липсваха. Бях изостанала по всички предмети, но вместо да представят това като проблем, учителите организираха специални програми за наваксване за мен и учениците ми предлагаха да използвам записките им. Тина вече беше преснимала нейните. Осени ме прозрението, че те отдавна са ме приели като неотменна част от училището и гледат на мен като на една от своите.
През обедната почивка отидох със Зед на репетиция в кабинета по музика. Предполагах, че само ще гледам, но господин Кинийли не искаше и да чуе, и ме сложи на пианото.
Но концертът е идната седмица! — възразих.
Той извади със замах партитура от чантата си
— Права си. Имаш достатъчно време да научиш творбата, която избрах за теб.
— Очаквате да свиря соло?
Огледах присъстващите в стаята, надявайки се да намеря подкрепа от съучениците си, но дори Нелсън се хилеше на тактиката на господин Кинийли.