Забележката му, че мама е искала да избяга, не ми хареса.
— Опитвам се да ти обясня какво чувствам, Зед.
— А моите чувства, Скай? — Той стри на прах шепа пуканки, опитвайки се да овладее гнева си. — Аз бих стъпил в огъня заради теб. По дяволите, изправих се срещу дулото на пистолет заради теб. Но достатъчно ли е това, за да ти докажа, че те обичам? И че ти си всичко за мен? Не знам какво повече да направя.
— Моля те, не се ядосвай.
— Не съм ядосан. Разочарован съм.
Боже, това беше по- лошо.
— Съжалявам.
— Да. — Той се престори, че гледа мача, но аз виждах, че чувствата му трескаво се колебаят между гняв и обида.
Почувствах се адски гадно от онова, което току-що бях направила. Зед ми беше предложил обич, която беше уникална като яйце на Фаберже, а аз я бях разбила на пух и прах. Да те отхвърли сродната ти душа беше като да те разкъсат на две половини, но не можах да се сдържа. Причинявах му болка, защото бях ужасена. Като онзи катерач, който отрязал ръката си, за да се спаси. Болката сега беше по-добре от страданието по-късно. О, Боже, права ли бях, или просто бягах?
Объркана и уплашена, аз изключих телевизора.
— Хей! — Зед посегна към дистанционното.
— Дай ми една минута и после може да го включиш. — Пъхнах дистанционното зад гърба си. — Наистина съжалявам. Не съм най-увереният човек на света. Веднъж ти каза, че винаги се изненадвам, когато някой ме хареса. Това не е преструвка. Не очаквам хората да ме харесват, още по-малко да ме обичат. Не се чувствам чак толкова привлекателна и сега виждаш защо. Предполагам, че за теб ще бъде лош късмет да се обвържеш с мен като сродна душа.
Зед прокара ръка през лицето и косата си, опитвайки се да събере мислите си.
— Не те обвинявам.
— Знам. Ти ввдя какво има в мен — без разкрасяване. — Изсмях се леко истерично. Сърцето ми блъскаше в гърдите. Бях оплескала нещата страхотно, но не можех да го оставя да си мисли, че не изпитвам силни чувства към него. Вероятно не можех да бъда онова, което искаше той, но можех да му докажа, че го обичам. — Ти каза, че си се изправил пред дулото на пистолет, за да ми покажеш, че ме обичаш. Е, и аз мога да направя същото за теб. Утре ще отида в Лас Вегас и ще го сторя заради теб.
Зед скочи.
— Няма да стане!
Подхвърлих му дистанционното и той инстинктивно го хвана.
— Не съм приспособена като теб за това нещо със савантите и двамата ще трябва да го преживеем. Не мога да рискувам да бъда такава с теб. Не мисля, че ще оцелея в такъв живот. — Поех си дъх. — Но планът на Виктор е единственият начин да докажа, че въпреки обърканото си състояние, те обичам.
Готово. Казах си словото. Не можех да разгадая реакцията на Зед — чувствата му бяха объркани и той беше зловещо мълчалив.
— Може… да гледаш мача. Аз ще си лягам. И ти си легни рано. Той протегна ръка към мен.
— Скай?
— Да?
— Още те обичам — повече отвсякога. Ще чакам, докато си готова. Почувствах огромна вина. Никога нямаше да бъда готова.
— Не искам да рискуваш заради мен.
Скръстих ръце на гърдите си.
— Да, предположих.
Зед ме притисна до себе си. Големите му ръце обвиха главата ми Топлината им проникна през кожата ми.
— Ще говоря с Виктор за опасенията ти. Ще настоявам да дойда. Чувството ми за бъдещето работи добре преди събитието дори да има смущения. Мога да помогна в предугаждането на проблемите.
— От безопасно разстояние?
— От разумно разстояние. Достатъчно близо, за да помогна, но не толкова близо, за да дам предимство на семейство Кели
— Добре. — Потърках длан над сърцето му, мълчаливо извинявайки се за сърдечната болка, която причинявам. — Мога да се справя.
Двайсет и четвърта глава
Жената агент на ФБР, с която се бях запознала преди месеци, ме посрещна в тоалетните на летище „Маккарън“ в Лас Вегас, за да ми сложи микрофон.
— Здравей, Скай Аз съм Аня Ковалски Помниш ли ме? — попита тя и извади устройството.
— Да, разбира се.
Ковалски ми се усмихна в огледалото. Лъскавата й кестенява коса блестеше на светлината на лампите.
— Признателни сме ти за онова, което правиш за нас.
— Може ли да побързате, моля ви? Сали може да дойде да ме търси всеки момент.