Тя се усмихна на разтревоженото ми отражение.
— Едва ли. Местен репортер я интервюира за мнението й за стандартите на летището. Няма да я пусне скоро.
— И той е?
— Един от нашите хора. — Ковалски закрепи мъничък микрофон в ластика на сутиена ми — Това трябва да свърши работа. Не го покривай твърде много и внимавай да не го удариш с нещо, например с чанта, защото онзи, който слуша, ще получи силно главоболие.
— Добре. Това ли е всичко? Няма ли батерия или жичка?
— Не. Вътре има малка зареждачка и ще работи двайсет и четири часа. Няма жички, които да го издават.
— Но излъчва сигнал, нали?
— Да. Ние ще чуваме, каквото чуваш и ти.
— Може ли някой да разбере, че го нося?
— Само на теория. И могат да подслушват само ако знаят честотите на ФБР. Не сме имали проблем досега.
— Ами ако Даниъл Кели вече има информация от някой от вас?
Тя направи гримаса.
— Тогава ще се отприщи хаос. Но ние ще измъкнем теби родителите ти, не се тревожи.
Сали се перчеше, когато се върнах при нея.
— Онзи млад мъж наистина се интересуваше от мнението ми — похвали се тя. — Напълно се съгласи с мен, че летището е безлично и се нуждае от предизвикателни произведения на изкуството, може би крава или череп с диаманти на Деймиън Хърст. Все пак това е Лас Вегас.
— Като ще е гарга, да е рошава. Защо не леглото на Трейси Емин? — измърмори Саймън, който нямаше добро мнение за художествените инсталации. — Повечето хора, които се мотаят из летищата, имат такъв вид, сякаш се нуждаят от сън.
— Трябваше да се сетя за това. — Сали ми намигна.
— Мисля, че някой от разтеклите се часовникови циферблати на Салвадор Дали ще бъде по — подходящ — предположих. — Времето изглежда разтегливо за международните пътници.
Родителите ми спряха и изумено се втренчиха в мен.
— Какво? — попитах смутено.
— Ти разбираш от изкуство! — ахна Сали
— Да. И какво от това?
Саймън се засмя от удоволствие.
— Минаха толкова години и аз си мислех, че не възприемаш нищо от нас! — Той ме млясна по бузата.
— Но няма да плискам боя върху нищо неподозиращи платна — измънках, доволна, че съм им дала повод да бъдат щастливи. Чувствах се достатъчно зле, че ги вкарвах в този капан
— Не бихме и очаквали. Всъщност мисля да ти забраня да се опитваш. Представяте ли си да имаме още един шантав художник в семейството?
Саймън хвана за ръцете мен и Сали и ни поведе към чакащата пред летището кола.
Вмъкнах се на задната седалка и реалността на случващото се завърна. Не беше същият автомобил, с който ме закараха в склада, а совалка между хотела и летището, но пак почувствах ледени тръпки по гърба.
„Зед?“
„Всичко е наред, Скай. Виктор и аз сме две коли след вас. Ще изостанем и ще предадем преследването на друГагент, но няма да те изпуснем.“
„Може ли да разговаряме така?“
„Докато стигнеш до хотела. Предполагаме, че Мария Кели е оцелелият експерт по щитовете, затова не трябва да рискуваме.“
„Кажи ми пак, колко трябва да изтръгна, за да се намесят ФБР?“
„Кели трябва да признаят за участието си в отвличането ти или да направят нещо незаконно сега, например да се опитат да фалшифицират спомените ти, което е по-вероятно. Допълнителен бонус ще бъде, ако видиш или чуеш двамата Кели, избягали от затвора.“
„Как да ги накарам да го направят?“ Сега ми се струваше много по-трудно да изпълня стратегията, за която бях мислила само в абстрактно отношение.
„Уредили са нещата, за да те доведат тук, затова сигурно имат план. Играй по свирката им, докъдето можеш. Предполагаме, че ще се опитат да те разделят от Сали и Саймън.“
„Да им позволя ли?“
Почувствах, че на Зед му е неудобно да отговори.
„Така родителите ти ще бъдат в по-голяма безопасност.“
„Не се тревожи за мен.“
„Не мога да не се тревожа.“
Завихме към входа на казино хотела „Гадателката“.
— Да, точно така беше името! — рече Сали и изщрака с пръсти. — Знаех си, че има нещо общо с панаирите. — Тя оправи копринения шал „Матис“ върху сакото на костюма си от тънка вълна. — Добре ли изглеждам, Скай?
— Много професионално. — Съжалих, че Сали прахосва усилията си заради престъпници.
На Саймън винаги му личеше, че е художник, каквото и да облечеше. Днес беше с любимото си черно джинсово яке и джинси — неговият вариант на костюм.
— Какво изумително място! — удиви се той, докато вървяхме във фоайето покрай редици игрални автомати и сервитьорки с оскъдни цигански костюми. Беше същински лабиринт. В някои магазини продаваха евтини боклуци, а в други — дизайнерски стоки. — Такава абсолютна липса на вкус, че само по себе си е произведение на изкуството.