— Доктор Коб потвърди подозренията ми. Видяхме се днес. Ще имаме дете, Дом. Всъщност, според доктора може и да са близнаци.
Той нададе радостен вик, вдигна я на ръце и я завъртя вихрено — толкова вихрено, че полите й се омотаха около тях. И двамата се смееха и плачеха едновременно, замаяни от щастие.
Вътре в къщата, подпрян на бастуна си в огромната, потънала в тишина бална зала, в който някога с такава неохота бе обявил годежа между Дом и Фелисити, херцогът се усмихна.
Гледаше ги как се прегръщат, колко са щастливи заедно. Любовта им бе толкова силна, че грееше около тях като сияен светъл ореол. Очите на Ръдърфорд също се напълниха с радостни сълзи.
„Всичко е добре, когато свършва добре“, помисли си той с дълбока въздишка. Днес беше изключително щастлив. Джанис също, знаеше го. Никога, дори когато беше пред дверите на смъртта, не бе усещал присъствието й по-силно от сега.
— Любов моя — каза на глас херцогът, — потърпи още малко. Трябва да благословя внука си. И после ще дойда при теб.
Усети нежното й като коприна докосване по бузата си. И сякаш я чу да прошепва тихичко: да.
Той се обърна и тръгна да излиза от салона, изгарящ от нетърпение да съчини съобщението за раждането на своя внук, нищо че преди да го отпечатат трябваше да минат още много месеци. Но докато се обръщаше, успя да зърне с крайчеца на окото си как Дом отвежда Ан навътре в градината. Ръката му беше обгърнала талията й, устните им се докосваха. Херцогът не помнеше някога да се е чувствал по-щастлив.
Любовта бе победила — на всички фронтове.