— Да, имаме още няколко уговорени срещи за този следобед — рече бързо мисис Пенингтън.
— Разбирам. — Емили хвърли един гневен поглед към съпруга си, докато двете жени напускаха стаята.
Когато вратата зад тях се затвори, тя спокойно наля чаша чай и я подаде на Саймън.
— Нямаше нужда да ги плашиш, Саймън.
Араминта Мериуедър се изсмя тихо.
— Саймън е много добър за тези неща.
Саймън не обърна внимание на леля си, а с напрегнато лице се обърна към жена си, която имаше напълно невинен вид:
— Бих желал да знам за какво точно си говорехте с тези две дами, мадам?
— О, да, предполагах, че ще попиташ — усмихна се развеселена Емили. — Е, милорд, истината е, че говорихме за бизнес.
— Нима? — С крайчеца на очите си Саймън видя как леля му потръпна от студенината и иронията в неговия глас, но, изглежда, това не направи никакво впечатление на Емили. — За какъв бизнес, мадам?
— За минното дело — каза Емили. — И двамата, лорд Конънбъри и мистър Пенингтън, са вложили значителни суми в минни проекти. Сега търсят възможности за реализация на рудата на пазара, но с горчивина са разбрали, че каналът, който са смятали да използват, е частно владение. Собственикът не им е дал съгласието си да го ползват. Имотът е нает от няколко месеца.
— Разбирам.
— Каналът е ваша собственост, милорд — подчерта Емили. — Нищо не може да плава по канала без ваше разрешение. Имате сила да превърнете това начинание в катастрофа за Конънбъри и Пенингтън. Те са много разтревожени. Хвърлили са много пари в този проект и ако не успеят, ще бъдат разорени.
Саймън повдигна рамене, без да крие своето удовлетворение.
— Е, и?
— Току-що казах на лейди Конънбъри и мисис Пенингтън, че вие, без да се колебаете, бихте при дали канала на техните съпрузи.
Саймън от почуда разля малко от чая си във фината китайска чинийка. Няколко капки преляха и паднаха върху пръстите му и по тъмножълтите му бричове.
— По дяволите!
Емили се вгледа загрижено в петната от чая.
— Да звънна ли на Грийвз?
— Не, няма да звъниш на Грийвз или на когото и да било. — Саймън грубо постави чинийката с чашката на най-близката маса. — Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, като даваш такива обещания на лейди Конънбъри и мисис Пенингтън? Как очакваш да ги изпълня?
— Тя не очаква да изпълниш никакво обещание, тъй като не е давала такова — каза внимателно Араминта, а очите й се разшириха. — Просто Емили очаква да го направиш, Саймън.
Саймън погледна с гняв леля си, преди да насочи яростта си към Емили. Забеляза, че жена му е напълно сигурна в себе си. Очевидно й беше позволил твърде много власт над себе си.
— Е, мадам? Очаквам обяснения.
Емили се изкашля деликатно, преди да отговори.
— Напълно ми е ясно защо искаш отмъщение за Конънбъри и Пенингтън, Саймън. Леля ти ми обясни и ти имаш пълно право да търсиш възмездие.
— Радвам се, че оценяваш този факт.
— Работата е в това, милорд — продължи внимателно тя, — че докато разговарях с тях — с лейди Конънбъри и мисис Пенингтън — разбрах, че са страдали достатъчно и няма нужда да се прибавя още към тяхното страдание.
— Така ли? И как точно са страдали? — попита през зъби Саймън.
— Както изглежда, лорд Конънбъри има проблеми със сърцето. Неговите лекари са го предупредили, че може и да не живее повече от година. Освен това през последните няколко години е претърпял редица финансови провали. Единствената му радост в живота е неговата внучка. Помните ли я? Онази, която е припадала, когато сте влезли в балната зала.
— Спомням си.
— Бедното момиче е било ужасно изплашено да не би Блейд да поиска ръката й като наказание за дядо й — промълви Араминта.
— Глупости — отвърна Емили. — Както казах и на Силест, Блейд никога не би се оженил за подобно момиче. Сега, както ви споменах, това момиче е най-голямата радост на дядо си, лорд Конънбъри. Той иска да използва печалбите от мините, за да осигури една прилична зестра на внучката си. Тя ще остане без нищо, ако го унищожиш, Саймън. Знам, че не би желал бедното момиче да се венчае без прилична зестра.
— Мили Боже — прошепна Саймън.
— А за Пенингтън научих с голяма изненада, че е загубил единствения си син по време на езда. Всичко, което го крепи днес, е неговият внук, който явно ще стане прекрасен млад мъж с определени интереси към земята. Пенингтън не иска нищо повече, освен да остави прилично наследство на своя внук.
— Не виждам какъв интерес имам да осигурявам бъдещето на внучката на Конънбъри и внука на Пенингтън — рече Саймън.
Емили се усмихна и го погледна сериозно.