— Знам, милорд. В началото аз също не се интересувах, но после започнах да осъзнавам значението на децата и внуците, ако ме разбирате.
Саймън я погледна учуден.
— Не разбирам за какво говорите, мадам. Какво искате да кажете?
Емили отпи глътка от чая си.
— За нашите деца, милорд.
— Нашите деца? — след кратко колебание попита той. После в невероятен изблик на радост изкрещя: — Искате да ми кажете, че сте бременна, мадам?
— Е, що се отнася до това, не мога да кажа. Не мисля, че съм бременна; поне не сега. Но съм сигурна, че скоро ще бъда, нали? Това ще се случи рано или късно — Емили поруменя, но все още се усмихваше — след като непрекъснато опитваме.
Араминта се задави с чая си.
— Бихте ли повторили, мадам? — каза тя едва-едва, като се опитваше да си поеме въздух.
Саймън не обърна никакво внимание на леля си. Единственото, за което мислеше в момента, бе възможността Емили да се разхожда наоколо с неговото дете на ръце. Това го впечатли много, тъй като дотогава не се бе замислял за нищо подобно. Всичките му мисли и планове бяха съсредоточени върху миналото, а не към бъдещето. А сега Емили му говореше за деца, техните деца.
— По дяволите — измърмори той.
— Да, знам какво си мислите, милорд. Шокиран сте при тази мисъл, нали? Но трябва да я погледнете в очите. Признавам си, че именно мисълта, колко много ще обичате нашите деца, ме накара да разбера, че вие не бихте желали да навредите на внучката на лорд Конънбъри и внука на Пенингтън. Жестокостта не е в характера ви, милорд. По сърце сте благороден и щедър, много добре го знам.
Саймън седеше и гледаше Емили. Знаеше, че трябва да й заповяда да стои далеч от неговите финансови дела, но му беше невъзможно да се откъсне от мисълта за негов собствен син в собствените му ръце.
— Мислиш ли, че нашият син ще има вашите очи? — попита замислено Емили, сякаш бе прочела мисълта му. — Просто си го представям как тича, пълен с енергия, и непрекъснато прави пакости. Можеш да го научиш на тази бойна техника, която искаше да покажеш на моите братя. Момчетата обичат тези неща.
— Смятам, че трябва да си тръгвам — каза тихо Араминта и се изправи на крака. — Ако ме извините?
Саймън едва ли разбра, че леля му си тръгна. Когато вратата се затвори след нея, той все още седеше и гледаше Емили, като си я представяше с едно тъмнокосо бебе със златни очи в ръцете й. Или зеленооко момиченце с червена коса.
— Саймън?
— Извини ме, но има едно-две неща, които трябва да свърша в библиотеката — рече провлачено Саймън и стана.
Той бе останал верен на своето минало цели двадесет и три години. Това му беше давало сила воля и твърдост. Но сега разбра, че от деня, в който се ожени за Емили, е получил едно голямо преимущество независимо дали му се иска, или не.
Саймън все още се бореше с представата за Емили, заобиколена от деца, все още се чувстваше много объркан и странно несигурен в своите намерения, когато вечерта влезе в един от клубовете.
Както често съдбата си играе, първите двама, които видя, бяха Конънбъри и Пенингтън. В главата му веднага се появиха образите на глупавата внучка на Конънбъри, която припадна от страх на бала, и на младия сериозен внук на Пенингтън, който се интересува от земеделие. С една дълбока въздишка той тръгна през стаята към своите стари врагове.
Саймън направи предложение за продажба на канала на Конънбъри и Пенингтън, преди той самият да бе имал достатъчно време да помисли по този въпрос.
Изумлението, изписано по лицата на двамата мъже, бе необикновено. После то се смени с явно облекчение и удовлетворение.
Конънбъри много бавно се изправи на крака и каза:
— Много съм ви благодарен, сър. Знам добре че до скоро сте имали други намерения. Намерения които биха унищожили мен и Пенингтън. Мога ли да знам какво ви накара да промените мнението си?
— Това не е някакъв трик, нали, Блейд? — попита подозрително Пенингтън. — Държахте ни на ръба на разорението през последните шест месеца. Защо трябва да ни изпускате?
— Жена ми ми каза, че съм благороден и щедър човек — каза Саймън със студена усмивка.
Конънбъри седна внезапно и посегна към виното.
— Разбирам.
Пенингтън се бе съвзел от първоначалния шок и гледаше Саймън преценяващо.
— Съпругите са изключително странни създания, нали, сър?
— Те наистина усложняват мъжкия живот — съгласи се Саймън.
Пенингтън кимна замислено.
— Благодаря ви за щедростта, сър. Аз и Конънбъри знаем, че не го заслужаваме. Това, което се случи преди двадесет и три години, не беше… добра проява от наша страна.
Когато вечерта излезе от клуба. Саймън смътно разбра, че нещо в него се бе освободило, станало бе по-малко зависимо. Имаше чувството, че е отключил една стара, тежка верига, която дълги години го е държала и е освободил част от себе си.