— Излизате ли, милорд?
— Ще отида да вечерям в моя клуб, докато ти си на театър с лейди Норфкот и дъщеря й. Но ще те видя по-късно при Бриджтънс.
Емили кимна бързо и перцето в косата й затанцува. Беше нервна и трябваше да бъде много внимателна, за да не забележи Саймън, че нещо не е наред.
— Значи ще се видим там. Показах ли ти новите си очила за опера, които си купих вчера? — Тя взе чантичката си и припряно започна да търси. Трябваше да отклони вниманието на този толкова проницателен поглед.
— Много добре — кимна Саймън одобрително.
— С тях се вижда прекрасно. Наблюдавах една птичка навън. Можах да видя и най-малките подробности от крилцата й — каза Емили, като се опитваше да си придаде весел вид.
— Сигурен съм, че това са прекрасни очила за опера.
Емили не забеляза промяната в погледа на Саймън.
— Силест и майка й ми казаха, че постановката на „Отело“, която ще гледаме тази вечер, е една от най-добрите, които въобще са поставяни.
— Ще бъде доста вълнуващо.
— Да, сигурна съм в това. Казах ли ти, че днес имах дълъг разговор със Смоук относно менюто за моя бал?
— Не, не си ми споменавала, Емили. Да не би да има някакви проблеми?
— Не, не, разбира се, милорд — тя отправи блестяща усмивка и го погледна с крайчеца на очи те си. — Просто се вълнувам, че ще ходя на театър.
— Емили?
— Както казах, Смоук с голяма неохота ще готви според изискванията на тукашното общество. Казва, че предпочита източната кухня, която сигурна съм, е много по-пикантна. Но се страхувам че нашите гости ще я сметнат за доста странна.
— Смоук ще приготви това, което ти му наредиш, или ще си търси друго място — каза небрежно Саймън. Той се приближи до нея и сложи ръце на раменете й с явното намерение да я накара да го погледне в очите. — Не се притеснявай за менюто скъпа. Кажи ми защо си толкова нервна и притеснена тази вечер.
Тя стоеше вдървена, с болезнено изражение на лицето и гледаше в огледалото.
— Саймън, не мога да ти кажа.
Устните му леко се изкривиха.
— Неприятно ми е, че трябва да настоявам скъпа. Общуваме на по-високо ниво и съм сигурен че нещо не е наред. Ако не ми кажеш истината, цяла вечер ще съм в напрежение. Искаш ли да страдам?
Емили се почувства виновна.
— Разбира се, че не, милорд. Това е… просто личен проблем и не искам да ви натоварвам с него. — Тя въздъхна дълбоко и добави: — Във всеки случай е нещо, което трудно може да се поправи. Съдбата е казала своята дума.
Макар че направи такова трагично изявление, в очите й светеше пламъче на надежда и тя знаеше, че Саймън го е забелязал. Пръстите му стиснаха леко раменете й.
— Звучи така, сякаш говориш за игра на карти — каза предпазливо Саймън. — Такъв ли е случаят, скъпа?
— Страхувам се, че става въпрос за няколко игри — отвърна Емили, — и последната е била изпълнена като стих. О, Саймън, всичко е толкова ужасно. Не знам какво да правя, а в този случай не мога да те помоля и за помощ.
— Да не би да си загазила, фейо? Знам, че и дамите играят помежду си, но не съм предполагал, че ще се забъркаш в една непозната за теб територия.
— Не аз съм загазила, а баща ми — разплака се Емили. — О, Саймън, днес той ми изпрати бележка, в която ми съобщава, че е загубил повече, отколкото притежава.
Саймън не помръдна, но очите му внезапно блеснаха. Големите му и силни ръце се свиха около голите рамене на Емили.
— Наистина ли? Да, истина е. Трябваше да се досетя. Естествено това бе въпрос на време, но очаквах да се случи по-късно.
Емили видя свирепото задоволство, изписано на лицето му. Нещо в стомаха й се сви. Накрая неизбежното се случи. Саймън не би могъл да прости на баща й, както направи с близнаците, Норфкот, Конънбъри и Пенингтън.
— Саймън — прошепна безпомощно тя.
— Ти си напълно права, скъпа — каза той, — този път не можеш да ме помолиш за помощ. Доста дълго чаках този момент.
Саймън вдигна ръце от раменете й, после погледна надолу и се намръщи, виждайки червените белези, които пръстите му бяха оставили по нейната мека и бяла кожа. Той я докосна нежно и тръгна към вратата.
— Ще те видя при Бриджтънс — той замълча за момент, преди да излезе. — Емили?
— Да, милорд?
— Помни, че не си повече Фарингдън. — Вратата се затвори зад него.
Емили седна със скръстени в скута ръце и си каза още веднъж, че не трябва да плаче. Но истина та беше, че откакто почина майка й, никога не с била по-безпомощна.
Ковънт Гардън бе пълен с шумни любители на театъра. Тези от висшата класа бяха заели балконите и ложите, а по-нисшите съсловия запълваха партера и галериите. Всички бяха възбудени и очакваха с нетърпение излизането на актьорите. За да могат да изразяват по-ясно одобрението или неудовлетворението си, много хора се бяха запасили с развалени зеленчуци, камбанки и кречетала.